Тръпката не беше толкова очарован. Да се облече като мъжа, който бе убил брат му и когото се бе заклел да убие, и да се преструва. Е, поне нямаше да се налага да свири на лютня.
— Какво плещи тоя? — попита Сивокосия на северняшки.
— Ще се престорим, че се дуелираме.
— Да се престорим ли?
— Тук се преструват за всякакви глупости. Ще играем театър. За забавление.
— Кръгът не е за забавление. — Едрият мъж не изглеждаше особено развеселен.
— По тези места е така. Първо ще се престорим, а после може да се стигне до истински бой. Четирийсет монети, ако си съгласен.
— Готово. Първо се преструваме. После се бием наистина. Разбрах. — Сивокосия изгледа Тръпката продължително и излезе.
— Следващият! — изкрещя Коска.
Появи се кльощав мъж с оранжеви чорапогащи, яркочервен жакет и торба.
— Как се казваш?
— Аз съм не кой да е, а Невероятния Ронко! — Мъжът се поклони театрално.
Старият наемник вдигна вежди, а сърцето на Тръпката се сви.
— И в какво специализираш като изпълнител и боец?
— Ами те са едно и също, господа! — Той кимна към Коска и Тръпката, а след това към Витари. — Милейди! — Завъртя се бавно, бръкна в торбата си, след което се обърна, поднесе ръка към лицето си и изду бузи…
От устата му се изстреля огнена струя, която стигна почти до Тръпката. Севернякът щеше да отскочи от стола си, ако имаше време, но остана вцепенен. Мигаше и дишаше тежко, а очите му опитваха да привикнат обратно към тъмнината на склада. Няколко пламъчета играеха по масата. Едно съвсем близо до треперещите пръсти на Коска. След няколко мига загаснаха, оставяйки остра миризма, от която на Тръпката му се доповръща.
Невероятния Ронко прочисти гърло.
— Ъъ… получи се малко по-силна демонстрация, отколкото възнамерявах.
— Но пък беше много впечатляващо! — Коска прогони дима пред лицето си с ръка. — Не отричам, че е забавно, а със сигурност е и смъртоносно. Нает сте, за четирийсет монети.
Мъжът грейна.
— Радвам се, че съм от полза! — Поклони се още по-ниско. — Господа! Милейди! Оттеглям се!
— Сигурен ли си? — попита Тръпката, докато Ронко крачеше към вратата. — Не е ли малко опасно? Огън в дървена сграда?
Коска отново го изгледа над носа си.
— Мислех, че северняците сте изтъкани от гняв и развалени зъби. Ако нещата се сговнят, огънят може да е джокерът, който ни трябва.
— Кое?
— Изравнителят — отвърна Витари.
Това беше лоша дума. В хълмовете на Севера наричаха смъртта Великия изравнител.
— Пожарът може да изравни всички ни. Ако не си забелязал, копелето не е особено прецизно. Огънят е опасен.
— Огънят е хубав. Вземаме го.
— Няма ли да…
— Тц. — Коска вдигна ръка.
— Трябва…
— Тц.
— Не ми казвай…
— Е, де! Във вашата страна не разбирате ли от „тц“? Муркато ме натовари с подбора на изпълнители и при цялото ми уважение, аз решавам кого да вземем. Няма да гласуваме. Ти се съсредоточи върху нагласения двубой, с който да впечатлите тайфата на Арио. Аз ще се оправя с планирането. Как ти звучи?
— Като рецепта за бедствие — отвърна Тръпката.
— Бедствие! — ухили се Коска. — Нямам търпение. Кой е следващият?
Витари изви рижавите си вежди към листа.
— Барти и Кумел, жонгльори, акробати, хвърлячи на ножове и въжеиграчи.
Коска сръчка Тръпката в ребрата.
— Ето ти и въжеиграчи. На тях няма какво да не им харесаш.
Миротворци
Беше рядко ясен ден в Мъгливия град. Въздухът беше свеж и студен, небето ясносиньо, а мирната конференция на краля на Съюза щеше да започне. Порутените покриви, олющените прозорци и мръсните входове бяха изпълнени със зяпачи, които очакваха с нетърпение лидерите на Стирия. Хората се тълпяха около канавките на широкия булевард, разноцветна тълпа, притискаща са в сивите редици на войниците, които трябваше да я удържат. Във въздуха витаеше напрежение. Мърморенето на хиляди гласове, виковете на уличните продавачи, предупреждения и възбудени писъци. Почти като шума на армия преди битка.
Армия, очакваща нервно кръвопролитието да започне.
Петте фигури на покрива на порутения склад не се отличаваха с нищо. Тръпката гледаше надолу, провесил ръце от парапета. Коска беше подпрял крак на изронения зид и чешеше обрива на врата си. Витари се беше облегнала на стената със скръстени ръце. Дружелюбния стоеше напрегнато отстрани и сякаш беше потънал в собствения си свят. Фактът, че Морвийр и ученичката му бяха тръгнали по своя работа, вдъхваше у Монца лека увереност. В началото изобщо не вярваше на отровителя. Но след Уестпорт доверието й се бе сринало още повече. А това бяха нейните хора. Тя пое дълбоко дъх, осмука зъбите си и се изплю в тълпата долу.