Затворникът за миг вдигна поглед от кашата.
— Че аз не казах почти нищо.
— Именно.
Сутрешната закуска на Морвийр беше подредена на малка масичка в малката спалня на горния етаж на изоставения склад в един от мизерните квартали на Сипани, град, който ненавиждаше. Купа студена овесена каша, очукано канче горещ чай и нащърбена чаша топла вода. До тях в спретната редица стояха седемнайсет епруветки, стъкленици, бутилки и кутийки, пълни със съответните течности, мехлеми и прахчета, вариращи на цвят от прозрачно и бяло до бледосиньото скорпионово масло.
Морвийр лапна неохотно една лъжица каша. Докато преглъщаше без особена наслада, махна запушалките на първите четири съда, извади блестяща игла, топна я в първия и се убоде по ръката. След това повтори процедурата. Трети и четвърти път, след което остави иглата. Намръщи се, като видя как от едното убождане се появява капчица кръв. Лапна още една лъжица каша, отпусна се с наведена глава и зачака прилошаването да отмине.
— Проклет ларинк! — Все пак беше по-добре да приема малки дози и да търпи неудобството, отколкото някой ден по погрешка отровата да пръсне кръвоносните съдове в мозъка му.
Лапна нова лъжица, отпуши следващата кутийка в редицата, взе щипка синапено семе и го смръкна. Потръпна, когато прахчето изгори носната му кухина, и облиза зъбите си, усетил леко изтръпване в устата. Отпи от чая, но му се стори твърде горчив и за малко да го изплюе.
— Проклет синап! — Завидно успешната употреба срещу някои мишени не го правеше по-приятен за преглъщане. Даже напротив. Напълни устата си с вода и се изжабури в напразен опит да прогони противния вкус, който щеше да го преследва поне няколко часа.
Отвори следващите шест съдинки. Можеше да преглътне дозите една по една, но дългогодишният опит го бе научил, че е по-добре да ги приема наведнъж. Затова се намръщи, изсипа необходимите количества в чашата, разбърка я с лъжицата и изпи разтвора на три големи глътки.
Остави чашата, избърса избилите по очите му сълзи и се оригна. Усети моментално призляване, което постепенно премина. Все пак го правеше всяка сутрин от двайсет години.
Хвърли се към прозореца, отвори капаците и подаде глава съвсем навреме, за да избълва скромната си закуска в уличката зад склада. Изстена, дръпна се назад, отръсвайки парещия сопол от носа си, и тръгна към умивалника. Наплиска лицето си и се взря в отражението, докато водата се оттичаше по веждите му. Налагаше се пак да тормози свития си стомах с каша. Една от многото неоценени саможертви, които правеше просто за да поддържа форма.
Останалите деца в сиропиталището не ценяха таланта му. Нито предишният му господар, прочутият Мумах-ийн-Бек. Жена му не го беше оценила. Както и множеството чираци. А сега и последната му работодателка не ценеше самоотвержените му, да, не беше преувеличено да каже — героични усилия. Дори противното старо пиянде Никомо Коска се ползваше с повече уважение от него.
— Обречен съм — прошепна той тъжно. — Обречен да давам, да давам и да не получавам нищо насреща.
На вратата се почука и се чу гласът на Дей.
— Готов ли си?
— След малко.
— Всички се събират долу. Трябва да тръгваме към „Кардоти“. Да почваме приготовленията. Нали все разправяш колко е важно да си подготвен… — Сякаш говореше с пълна уста. Всъщност щеше да е изненада, ако не беше така.
— Ще ви настигна!
Чу как стъпките й се отдалечиха. Ето един човек, който се възхищаваше на уменията му и се отнасяше дори с повече уважение от очакваното. Осъзна, че е започнал да разчита много на нея, едновременно практически и емоционално. Може би повече, отколкото диктуваше предпазливостта.
Но дори човек с невероятните таланти на Морвийр не можеше да свърши всичко сам. Въздъхна тежко.
Изпълнителите убийци се бяха пръснали из склада. Общо двайсет и пет заедно с Дружелюбния. Трите гуркулски танцьорки седяха с кръстосани крака на пода. Две от тях бяха вдигнали котешките маски на черните си коси. Третата я беше спуснала на лицето си, пръстите й галеха дръжката на кинжал, а очите й проблясваха в цепките на маската. Оркестърът беше с черни жакети и клинове на сиви и жълти райета. Носеха маски във формата на ноти и упражняваха някаква мелодия — докарваха я почти сносно.
Тръпката беше с олющена кожена броня с козина по раменете и държеше тежък меч и кръгъл дървен щит. До него се извисяваше Сивокосия с желязна маска на лицето. Носеше голяма дървена бухалка с метални шипове. Тръпката говореше бързо на северняшки — обясняваше му как ще замахва и как трябва да реагира той.