— Така е. — Тръпката видя, че жонгльорите се дръпнаха в единия ъгъл и започнаха да разопаковат уредите си.
— Винаги съм смятал, че животът на курвите не е лош. Или поне е успешен. През деня си свободен, а когато трябва да поработиш, можеш да го направиш и легнал.
— Няма много чест в тая работа — отвърна Тръпката.
— Лайната поне служат за тор. Честта и това не прави.
— Но какво ще стане, като остарееш и никой не те иска? Според мен ще остане само отчаянието и няколко напразни съжаления.
Коска се усмихна тъжно под маската си.
— Така е с всички ни, приятелю. С всяка работа е еднакво, особено с нашата. Войниклък, убийства, наречи го както щеш. Като остарееш, никой не те иска. — Шмугна се покрай Тръпката и влезе в двора, размахваше бастуна при всяка крачка. — Всички сме курви, по един или друг начин! — Извади елегантна кърпичка от джоба си, махна към трите жени и се поклони. — Дами, за мен е чест.
— Глупав дъртак — измърмори едната на северняшки и продължи да пуши лулата си. Оркестърът се настройваше и звучеше почти толкова лошо, колкото когато свиреше наистина.
Вляво се влизаше в игралната зала, а вдясно в пушилнята. Оттам към двете стълбища. Тръпката плъзна очи по покритите с бръшлян стени. Потъмнели дъски и тесни прозорчета на първия етаж. Стаи за забавляване на гости. По-нагоре големи прозорци с цветно стъкло. Кралските покои за височайшите посетители. Там, където щяха да посрещнат принц Арио и брат му Фоскар след няколко часа.
— Ей! — Някой го докосна по рамото и той бързо се обърна.
До него стоеше висока жена с черна кожена пелерина. Дългите й ръце бяха покрити с дълги черни ръкавици, тъмната й коса се спускаше от едната страна на бялото лице. Маската й беше обсипана с парченца кристал, очите й проблясваха в процепите.
— Ъъъ… — Тръпката се насили да отмести поглед от деколтето й, което го привличаше като кошер мечка. — Мога ли… да помогна…?
— Не знам можеш ли. — Начервените й устни се свиха в смесица от намръщване и усмивка. В гласа й имаше нещо познато. През цепката на полата видя края на розовия белег на бедрото й и прошепна:
— Монца?
— Че коя друга толкова красива жена би те заговорила? — Тя го изгледа от горе до долу. — Това ми навява спомени. Изглеждаш почти толкова див, колкото когато те срещнах.
— Нали това е идеята. А ти изглеждаш… — Той се засуети с думите.
— Като курва?
— Определено много скъпа.
— Не бих искала да изглеждам като евтина. Качвам се горе да чакам гостите. Ако всичко мине както трябва, ще се видим в склада.
— Аха. Ако всичко мине добре. — Животът на Тръпката имаше навика да не минава добре. Той се намръщи към прозорците. — Ще се оправиш ли?
— Мога да се справя с Арио. Чакам този момент от доста време.
— Знам, но… ако искаш да съм по-наблизо…
— Съсредоточи малкото си ум върху контролирането на събитията тук. Аз ще се тревожа за себе си.
— Тревожа се толкова много, че мога да ти дам назаем.
— Мислех, че си оптимист — подметна тя през рамо, докато се отдалечаваше.
— Май успя да ме отучиш — измърмори Тръпката. Не харесваше, когато му говореше по този начин. Но пък беше още по-гадно, когато не му говореше въобще. Видя, че Сивокосия му се мръщи, и размаха гневно пръст. — Не стой там! Давай да очертаем скапания кръг, преди да умрем от старост!
Монца не се чувстваше комфортно, докато вървеше през игралната зала с Коска. Не беше свикнала с високите токчета. Освен това мразеше корсети, а две от ребрата на нейния бяха заменени с тънки кинжали. Остриетата бяха между лопатките й, а дръжките им точно на кръста. Глезените, колената и бедрата вече я боляха. Както обикновено я налегна желание за лула, но тя го прогони. През последните месеци беше изтърпяла достатъчно болка. Още малко щеше да е скромна цена, стига да успееше да се добере до Арио. Достатъчно близо, че да го наръга в лигавото лице. Самата мисъл за това вдъхна живот в стъпките й.
Карлот дан Айдър ги очакваше в дъното на помещението, между две покрити маси за карти. Носеше червена рокля, достойна за императриците от легендите.
— Я ни виж само — присмя се Монца. — Генерал, облечен като курва, и курва, облечена като кралица. Тази вечер всеки се преструва на нещо.
— Така е в политиката. — Любовницата на Арио се намръщи към Коска. — Кой е този?
— Магистър Айдър, колко приятна и неочаквана чест. — Старият наемник се поклони, като свали шапка, и се видя потната му оредяла коса. — Не съм си представял, че може да се срещнем отново.
— Ти? — Айдър го изгледа студено. — Трябваше да се сетя, че ще се появиш и ти. Мислех, че си умрял в Дагоска!
— И аз. Но се оказа само, че съм много, много пиян.