— Две и четири — каза той.
— Виждаме числата — озъби се мъжът с маска на полумесец. — Проклетите зарове ме мразят! — И ги хвърли гневно към полираната дървесина.
Дружелюбния се намръщи, взе ги и ги търкулна нежно.
— Пет и три. Банката печели.
— Май й стана навик — изръмжа мъжът с маска на кораб и неколцина от приятелите му измърмориха гневно. Всички бяха пияни. Пияни и глупави. Банката винаги печелеше накрая, иначе нямаше да организира игрите. Но не му беше работа да ги образова. Някой в другия край извика радостно, когато колелото на късмета се спря на неговия номер. Няколко от картоиграчите изръкопляскаха с умерена досада.
— Скапани зарове. — Полумесеца отпи от виното си, докато Дружелюбния прибираше чиповете му към набъбналата си купчина. Беше му трудно да диша. Въздухът бе пълен със странни миризми — парфюм, пот, вино и пушек. Осъзна, че устата му е отворена, и я затвори.
Кралят на Съюза погледна Монца и Витари — хубав, царствен и най-вече крайно нежелан. Монца осъзна, че зяпа с отворена уста, и я затвори.
— Не искам да ви обидя, но една ще ми е напълно достатъчна, а… винаги съм предпочитал тъмната коса. — Махна към вратата. — Надявам се, че няма да се обидиш, ако те помоля да ни оставиш. Ще се погрижа да ти бъде платено.
— Колко щедро. — Витари погледна към Монца, която сви рамене. Умът й скачаше като жаба в топла вода и трескаво търсеше изход от ситуацията. Витари се оттласна от стената и тръгна към вратата. Докато минаваше покрай краля, го погали по гърдите. — Проклета да е червенокосата ми майка.
Вратата се затвори зад нея.
— Много… — кралят прочисти гърло — очарователна стая.
— Лесно се очаровате.
Той се подсмихна.
— Жена ми не смята така.
— Малко жени говорят добро за съпрузите си. Затова те идват при нас.
— Не ме разбра. Имам нейното позволение. Тя очаква третото ни дете и затова… е, едва ли те интересува.
— Ще се интересувам от всичко, което говорите. Затова ми плащат.
— Разбира се. — Кралят потри нервно ръце. — Нещо за пиене?
Тя кимна към шкафа.
— Ето там.
— Ти искаш ли?
— Не.
— Не, разбира се, защо да искаш? — Виното забълбука, изливайки се от бутилката. — Предполагам, че не ти е новост.
— Не. — Макар да не помнеше друг път да е била маскирана като курва с крал в същото помещение. Имаше два избора. Да преспи с него или да го убие. Никой не й се струваше особено привлекателен. Убийството на Арио щеше да създаде достатъчно неприятности. Убийството на краля, та дори да беше зет на Орсо, щеше да предизвика безкрайно повече.
„Когато е пред два тежки пътя, генералът трябва да избере по-лекия“, пишеше Столикус. Едва ли имаше предвид подобни обстоятелства, но в момента това нямаше значение. Тя се отпусна на завивките в странна поза. След това очите й се спряха на лулата.
„Когато е пред два тежки пътя, генералът трябва да потърси трети“, пишеше Фаранс.
— Изглеждате нервен — измърмори тя.
Кралят беше стигнал до крака на леглото.
— Трябва да призная, че от доста време не съм посещавал… подобно място.
— Нещо за успокояване? — Тя го загърби, преди да успее да откаже, и започна да пълни лулата. Не й отне много време. Все пак го правеше всяка вечер.
— Хъск? Не съм сигурен…
— И за това ли ви трябва позволение от жена ви? — Монца му подаде лулата.
— Не, разбира се.
Изправи се и поднесе пламъка на лампата към лулата. Първото му дръпване беше изкашляно веднага. Второто също. Все пак успя да задържи третото и издиша кълбо бял пушек.
— Твой ред е. — Подаде й лулата и седна на леглото. Пушекът продължаваше да се вдига и дразнеше ноздрите й.
— Аз… — Как само й се искаше. Чак трепереше от нужда. — А… — Беше в ръцете й. Но сега не му беше времето. Трябваше да запази самоконтрол.
Устните му се извиха в безобидна усмивка.
— На теб чие позволение ти трябва? Обещавам, че няма да кажа…
Тя поднесе пламъка, вдъхна дима и усети как прогаря дробовете й.
— Скапани ботуши — каза кралят, докато се опитваше да ги смъкне. — Не са ми по мярка. Плащаш… сто марки… за ботуши… и би трябвало поне да са… — Единият се измъкна и полетя към стената. Монца откри, че й е трудно да стои права.
— Още? — И му подаде лулата.
— Защо не?
Монца загледа пламъка на лампата. Лъскав, сияещ като безценно бижу. Семената от хъск, които от кафяво преминаваха в червено и накрая ставаха на пепел. Кралят издиша сладникавия пушек в лицето й и тя затвори очи и пое с цяло гърло. Главата й се въртеше.
— Ох.
— А?
Той се огледа.
— Това е…
— Да. Така е. — Стаята сияеше. Болката в краката се бе превърнала в приятно гъделичкане. Голата й кожа потръпваше. Тя се отпусна на чаршафите. Само тя и кралят на Съюза, на грозно легло в бардак. Кое можеше да е по-комфортно?