Кралят бавно облиза устни.
— Жена ми. Кралицата. Знаеш. Нали ти споменах? Тя не винаги…
— Съпругата ти харесва жени — осъзна, че казва Монца. След това избухна в смях и трябваше да изтрие сополите си. — Много ги харесва.
Очите му бяха порозовели зад маската. Изгледа я бавно.
— Жени ли? За какво говорехме? — Той се наведе към нея. — Вече не съм нервен. — Положи непохватно ръка на крака й. — Мисля… — Езикът му се плетеше в устата. — Мисля… — Очите му се подбелиха и той падна с разперени ръце на леглото. Маската падна. Лекото му похъркване отекна в ушите на Монца.
Изглеждаше толкова спокоен. Искаше й се да легне до него. Непрекъснато мислеше, мислеше и се тревожеше. Имаше нужда от почивка. Заслужаваше я. Но имаше нещо, което не й даваше мира. Трябваше да го свърши. Какво беше? Стана на крака и се заклатушка.
Арио.
— Да, вярно е. — Заряза негово величество на леглото и тръгна към вратата. Стаята се люлееше. Подло копеле. Наведе се и отчупи едното токче, като почти щеше да падне. Хвърли го и то бавно заплува във въздуха, като котва, спускаща се във вода. Трябваше да отвори насила очи и да погледне към вратата, защото виждаше мозайка от синьо стъкло между себе си и света, а свещите сияеха така ослепително…
Морвийр кимна на Дей и тя му отвърна. Черна фигура, приклекнала в мрачния таван, със съвсем лека светлина върху усмивката й. Зад нея гредите и подпорите бяха едва различими очертания.
— Аз ще се оправя със стражите пред Кралските покои — прошепна той. — Ти… поеми другите.
— Добре, но кога?
Кога беше най-важният въпрос. Той погледна през дупката, стиснал тръбичката в ръка, пръстите на другата му се търкаха в палеца. Вратата на Кралските покои се отвори и Витари мина между пазачите. Намръщи се и тръгна по коридора. Нямаше следа от Муркато, Фоскар и каквото и да било друго. Морвийр беше сигурен, че това определено не е част от плана. Разбира се, щеше да убие стражите. Бяха му платили за това, а той винаги изпълняваше договорите. Едно от многото неща, които го отличаваха от негодниците като Никомо Коска. Но кога, кога, кога…
Морвийр се намръщи. Беше сигурен, че чува тихо мляскане.
— Пак ли ядеш?
— Само кифличка.
— Спри се! Работим, да му се не види! Опитвам се да мисля! Не може ли да искам поне мъничко професионализъм?
Времето се разтегна под акомпанимента на некадърните музиканти на двора. Нямаше следа от движение, ако не се брояха леко мърдащите стражи. Морвийр бавно поклати глава. В този случай, както и в много други, явно нямаше значение кой момент ще избере. Пое си дъх, вдигна тръбичката и се прицели в по-далечния от двамата…
Вратата на стаята на Арио се отвори шумно. Двете жени се измъкнаха, едната още дооправяше полата си. Морвийр затаи дъх с издути бузи. Жените затвориха вратата и се отдалечиха. Единият страж каза нещо и се засмя. Морвийр изстреля стреличката, чу се леко изсъскване и смехът секна.
— Ах! — Стражът се хвана за главата.
— Какво?
— Не знам… Нещо ме ужили.
— Ужили ли? Че как… — Беше ред на другия да се хване за главата. — Проклятие!
Първият беше намерил стреличката в косата си и я разглеждаше.
— Игла. — Посегна несръчно към меча си, подпря се на стената и се свлече. — Усещам…
Вторият направи една крачка, вдигна ръка и падна по лице.
Морвийр си позволи да кимне със задоволство и пропълзя до Дей, която се бе навела над две от дупките с тръбичка в ръка.
— Справи ли се?
— Разбира се. — Тя отхапа от кифлата в другата си ръка. Морвийр видя, че двамата стражи пред вратата на Арио лежат неподвижно.
— Чудесна работа, скъпа. Уви, това е единствената работа, която ни повериха. — Той започна да прибира екипировката.
— Няма ли да останем да видим какво ще стане?
— Не виждам причина. Най-доброто, на което може да се надяваме, е да умрат хора, а това съм го виждал. Често. Повярвай ми. Всяка смърт си прилича. Носиш ли въжето?
— Разбира се.
— Никога не е късно да подсигурим бягството.
— Винаги предпазливостта на първо място.
— Точно така.
Дей извади въжето от торбата и върза единия край за здрава греда. Вдигна крак и изрита малкото прозорче от рамката му. Морвийр чу плясъка в канала зад сградата.
— Добра работа. Какво щях да правя без теб?
— Умри! — Сивокосия се втурна напред, вдигнал бухалката над главата си. Тръпката изпъшка заедно с тълпата и едва успя да отскочи. Сграбчи едрия мъж в тромава прегръдка и двамата залитнаха към края на кръга.
— Какво ти става, по дяволите? — изсъска Тръпката в ухото му.