— Отмъщавам! — Сивокосия го ритна с коляно отстрани и го отърси от себе си.
Тръпката залитна, но успя да запази равновесие. Напъваше се да си спомни с какво го е обидил.
— Отмъщаваш ли? За какво бе, откачено копеле?
— За Уфрит! — Мъжът финтира с крак и Тръпката отскочи назад и надникна над ръба на щита си.
— А? Че там никой не беше убит!
— Сигурен ли си?
— Само двама на пристана, но…
— Брат ми! Не повече от четиринайсетгодишен!
— Не бях аз, лайно! Черния Дау го направи!
— Черния Дау не е тук, а аз се заклех на майка ми, че ще отмъстя. Ти си участвал, така че ще го отнесеш, шибаняко!
Зяпачите се радваха и викаха, жадни за кръв, като при истински двубой.
Отмъщение значи. Наистина двуостро оръжие. Никога не знаеш кога ще те пореже. Тръпката се изправи с окървавено от падането лице и се замисли колко нечестно е всичко. Опитваше се да постъпва правилно, точно както повтаряше брат му. Беше опитал да е по-добър човек. Нали? Ето докъде водеха добрите намерения. Право в лайната.
— Аз само… опитвах да правя най-доброто! — извика той на северняшки.
Сивокосия се изплю през маската си.
— И брат ми също! — И атакува, размахал бухалката.
Тръпката приклекна, вдигна щита си нагоре и го удари с ръба по челюстта. Великанът залитна назад и изплю кръв.
Тръпката все още имаше гордост. Поне това си беше запазил. Проклет да беше, ако оставеше някакво едро копеле да го върне в калта, защото не можеше да различи добрите от лошите хора. Усети как гневът напира в гърлото му, както се случваше в Севера, когато се вихреше в разгара на битката.
— Отмъщение ли? — изкрещя той. — Сега ще ти покажа аз отмъщение!
Тръпката пое удар с щита и залитна и Коска се намръщи. Мъжът изръмжа нещо гневно на северняшки и замахна с меча, като пропусна Сивокосия само на пръст. Обратният му замах щеше да помете половината зяпачи от нея страна и те се размърдаха нервно.
— Страхотно! — извика някой. — Почти като наистина! Трябва да ги наема за сватбата на дъщеря ми…
Наистина, северняците изнасяха добро представление. Твърде добро. Обикаляха се, без да откъсват очи един от друг, и от време на време единият замахваше с крак или оръжие. Гневната, съсредоточена предпазливост на мъже, които знаят, че всяко подхлъзване може да донесе смърт. Косата на Тръпката беше полепнала от кръв по дясната страна на черепа му. Сивокосия имаше широко одраскване по кожената броня и рана на брадичката от ръба на щита.
Зяпачите бяха спрели да обиждат и гледаха бойците със затаен дъх. Разкъсваха се от желание да гледат от по-близо и да стоят по-далече при всяко замахване на оръжията. И те усещаха нещо във въздуха. Като натежало преди буря небе. Истински убийствен гняв.
Оркестърът беше влязъл в играта. Гъдулката изскърцваше, когато Тръпката замахнеше, а тъпанът думкаше при всеки удар на Сивокосия, допринасяйки за почти непоносимото напрежение.
Определено опитваха да се убият и Коска нямаше представа как да ги спре. Намръщи се, когато бухалката удари за пореден път щита на Тръпката и почти го събори. Погледна разтревожено към цветните прозорци над двора.
Нещо му подсказваше, че тази вечер няма да се разминат само с два трупа.
Труповете на двамата стражи лежаха до вратата. Единият гледаше нагоре към тавана. Другият лежеше по очи. Не изглеждаха мъртви. Все едно спяха. Монца се шляпна по лицето, за да прогони ефекта от хъска. Вратата се клатеше пред нея и една ръка с ръкавица посегна към дръжката. По дяволите! Тя трябваше да го направи. Остана така, олюлявайки се, чакаше ръката да се махне.
— А! — Това беше нейната ръка. Завъртя дръжката и вратата се отвори. Монца залитна и почти щеше да падне по лице. Стените около нея започнаха да се топят и размиват като водопади. Пламъците в огнището сияеха като кристали. Единият прозорец беше отворен и отвън долиташе музика и крясъци. Можеше да види звуците, които се виеха покрай стъклото и плуваха през непрекъснато променящото се пространство към ушите й.
Принц Арио лежеше на леглото гол, с разперени ръце. Главата му се извъртя към нея, перата на маската хвърляха дълги сенки по осветената стена.
— Още ли? — измърмори той и отпи мързеливо от бутилката.
— Надявам се… че не сме ви изтощили… все още. — Гласът й идеше сякаш от много далеч. Тя заплува към леглото, като голям кораб в червеното море на килима.
— Мисля, че ще мога да се отзова — каза Арио и дръпна оная си работа. — Но ти имаш предимство над мен. — Той махна към нея. — Твърде си облечена.
— Аха. — Тя махна кожената пелерина от раменете си и я остави да падне на пода.