Това бяха мирните години, които в Стирия бяха по-редки и от злато. При оран Монца вървеше зад баща си, докато плугът дълбаеше земята, събираше по-едрите камъни и ги хвърляше към гората. По жътва отново вървеше зад него и връзваше класовете на снопове.
— Монца — усмихваше се баща й, — какво щях да правя без теб?
Тя помагаше при вършеенето, сеитбата, цепенето на дърва и ваденето на вода. Готвеше, чистеше, переше и се грижеше за козата. Ръцете й винаги бяха разранени от работа. Брат й опитваше да помогне, доколкото може, но беше малък и болнав. Бяха трудни години, но изпълнени с щастие.
Когато Монца беше на четиринайсет, Япо Муркато се разболя от треска. Двамата с Бена гледаха как трепери, кашля и се поти. Една нощ баща й я хвана за ръката и я изгледа с блеснал поглед.
— Утре изори горната нива, иначе житото няма да покълне навреме. Засей колкото се може повече. — Погали я по бузата. — Не е честно да те товаря толкова, но брат ти е още малък. Грижи се за него. — След това умря.
Бена заплака, но очите на Монца останаха сухи. Мислеше си за семената, които трябваше да засее, и как точно да го направи. През онази нощ Бена беше твърде уплашен и двамата заспаха прегърнати на тясното й легло. Вече си нямаха никого.
На другата сутрин, още по тъмно, Монца извлачи трупа на баща си от къщата и през близката горичка и го пусна в реката. Не защото не го обичаше, а защото нямаше време да го погребе.
По изгрев вече ореше горната нива.
Земя на възможности
Първото нещо, което забеляза Тръпката, когато стъпи на кея, беше, че въобще не е толкова топло, колкото очакваше. Беше чувал, че в Стирия непрекъснато пече. Целогодишно, като в баня. Но ако му предложеха подобна баня, щеше да си остане мръсен, а и щеше да каже някои доста неприлични неща. Небето над Талинс беше навъсено, откъм морето духаше вятър, а хладният дъжд му напомняше за вкъщи. И то по неприятен начин. Все пак трябваше да погледне положително на нещата. Може би просто беше гаден ден. Навсякъде ги има.
Докато моряците привързваха гемията към кея, установи, че самото място не изглежда добре. По протежението на залива имаше тухлени сгради с тесни прозорчета. Нагъчкани една до друга, с порутени покриви и олющена боя, а по стените бяха прораснали мъхове и плесени. По стените откъм улиците бяха налепени безброй слоеве окъсани плакати, краищата им шляпаха на вятъра. На тях имаше нарисувани лица и някакви думи. Може би предупреждения, но Тръпката хич го нямаше с четенето. Особено на стирийски. Дори говоренето на езика беше сериозно предизвикателство.
Кеят беше пълен с хора, които не изглеждаха много щастливи. Или пък здрави. Нито богати. Миришеше. Даже по-скоро вонеше. На гниеща осолена риба, на стари трупове, на пушек и на изхвърлени нощни гърнета. Тръпката трябваше да признае, че е разочарован от избора на място, където да започне на чисто. За момент се замисли дали да не даде останалите си средства за обратен транспорт към Севера, още при следващия отлив. Все пак заряза тази идея. Беше приключил с войните, с воденето на хора на сигурна смърт, с убийствата и всичко, което вървеше с тях. Беше решен да стане добър човек. Щеше да постъпва правилно, и то на това място.
— И така. — Той кимна весело на близкия моряк. — Ще тръгвам. — Мъжът само изръмжа, но според брат му човек се определяше от това, което дава, а не от това, което получава. Затова Тръпката се усмихна, сякаш го бяха изпратили радушно, и прекрачи по дъската към новия живот, който го очакваше в Стирия.
Направи едва десетина крачки, зазяпан в надвисналите сгради от едната страна и извисяващите се мачти от другата, когато някой го блъсна и за малко да го събори.
— Извинявам се — каза Тръпката на стирийски, опитваше се да се държи цивилизовано. — Не те видях, приятел. — Мъжът продължи да върви, без да се обръща.
Това подразни малко гордостта му. Все още имаше доста от нея. Единственото, останало от баща му. Не беше преживял седем години война, схватки, спане в снега и мизерна храна, за да дойде тук и да го блъскат. Но това да си копеле си беше едновременно престъпление и наказание. Остави го, щеше да го посъветва брат му. Тръпката трябваше да гледа нещата от добрата им страна. Затова заряза пристана и зави по някаква широка улица към града. Покрай скупчените просяци, които протягаха сакатите си ръце за милостиня. През площад със статуя на намръщен човек, сочещ в далечината. Тръпката не знаеше кой е тоя, но изглеждаше страшно самоуверен. Миризмата на печено месо накара корема му да изстърже. Приближи се към сергията, на която печаха шишчета на тенекия.