Пол Дохърти
Отмъщението на мъртвата
Загадката, разказана от Писаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри
На Марк Лостър, първи заместник-директор на католическия колеж „Тринити“, за добрите му дела през годините
ПРОЛОГ
Големият гарван, чиято яка от пера напомняше монашеска качулка, кацна на гниещия стълб и изграчи в падащия мрак. Враните кръжаха със скръбни крясъци над полята, търсейки храна, преди слънцето да потъне на запад. Поклонниците, уморени и отегчени, в този миг изобщо не мислеха за гробницата на свети Томас Бекет или за молитвата пред светите му мощи. Задните им части бяха натъртени от седлата, гърбовете ги боляха, бедрата им бяха схванати, а китките — уморени от стискане на юздите. Сър Годфри Ийвсдън беше избързал напред и когато се върна, лицето му беше мрачно — отново се бяха изгубили.
Поклонниците се обърнаха към онзи, който беше виновен за това. Яхнал коня, пияният Мелничар стискаше гайдата като майка детето си. Единственият признак, че все пак е в съзнание, беше някое оригване или облизване на устните. От двете му страни Стюардът, чието лице изглеждаше измъчено, сякаш имаше колики, и пъпчивият Пристав го държаха изправен на седлото. Сър Годфри Ийвсдън приближи към него. Той не се боеше от огромното шкембе на Мелничаря, нито от яките му юмруци, които можеха да удрят като ковашки чукове.
— Ей, ти, сър! — Рицарят го дръпна силно за брадата. — Ти каза, че това е пътят!
Мелничарят отвори кръвясалите си очи и се втренчи яростно в Рицаря.
— Пусни ми брадата, сър!
— Ей сега ще я пусна!
Сър Годфри го пусна и извади меча си, после положи острието му върху рамото на мелничаря.
— Не трябваше да го слушаме — изкряска Кармелитът.
— Но го направихте — заяви Йоменът1, верният спътник на сър Годфри.
Всичко беше започнало сутринта. Бяха тръгнали на път почти с изгрева на слънцето, ободрени след престоя в манастира „Сейнт Ботолф“. Бяха вече на пътя за Кентърбъри, когато Мелничарят обяви гръмко, че ще минат близо до Гората на демоните, известна като едно от най-зловещите места в Кент. Заситени с месо от манастирската кухня и хубав ейл, всички поклонници бяха изразили желание да я видят. В крайна сметка, не беше ли времето хубаво, слънцето силно и пътеката под копитата на конете им — твърда? Пък и разказът на Дърводелеца от предишната вечер, изпълнен с духове, демони и призраци, беше възбудил въображението им. Разговорите продължиха в същия дух, когато спряха в хана „Белия кон“. Мелничарят беше се впускал да разказва любопитни случки за Гората на демоните. Сър Годфри беше възразил, както и синът му, но подведени от дяволския Пристав и беззъбата, но весела Батска невяста, поклонниците бяха решили да прекарат нощта в Гората на демоните.
После бяха изоставили главния път и поеха по пустите, хълмисти ливади на Кент. Разбира се, Мелничарят беше напълнил меха си в „Белия кон“, и вече го изпразваше на големи глътки. Беше си изгубил ума, а те бяха изгубили пътя. Вече падаше мрак. Задуха студен вятър, а къде ли беше Гората на демоните?
— В името на разпятието! — изграчи жълтокосият Продавач на индулгенции, като пришпори коня си, за да се изравни с Рицаря. — Хубава шега ни изигра, мошенико!
В отговор Мелничарят се оригна. Щеше да прояви грубиянщината си, ако леденосините очи на сър Годфри Ийвсдън не бяха втренчени в неговите. Този човек е убивал неведнъж, помисли си Мелничарят и замъгленият му мозък започна да се избистря; сър Годфри не търпеше шеги и подигравки по свой адрес.
— Ти ни доведе дотук, сър! — изсъска Рицарят през стиснати зъби. — Нощта пада. Студено ни е, гладни сме, уморени сме от езда.
Мелничарят се обърна в седлото и огледа ливадата, изпълнена с поклонници, яхнали уморените си коне. Приближи се Ханджията, спокоен, че Рицарят ще го защити от свирепия гняв на Мелничаря.
— Сър Годфри казва истината — излая той. — На мен предложението ти не ми хареса.
— Затвори си мръсната уста, кръчмарю! — злобно отвърна Мелничарят. — Не можеш да различиш каче от буре и гърди от…
Мечът на сър Годфри се плъзна към врата на Мелничаря и той долови неодобрителния поглед на Игуменката, стиснала в скута си проклетото кученце. Зад нея беше бледият Монах със спусната качулка. Той беше единственият, който се наслаждаваше на царящата бъркотия: червените му устни бяха полуотворени и белите му остри зъби стърчаха подобно на кучешки. Мелничарят потръпна. Не се боеше от никого, но Монахът го ужасяваше — откакто сър Годфри беше разказал историята за кръвопийците! Добре де, заключи Мелничарят, време беше да покаже на тези лицемерно набожни кратуни, че не е толкова пиян, колкото си мислят. Той се обърна на седлото, което изскърца и посочи към просторната ливада вляво. Като зловеща колонада от земята се издигаше огромна гора от червенолисти букове, дъбове, чинари, офика и ясен.
1
Свободен селянин земеделец, задължен до съпровожда своя феодал по време на война. — (Бел. ред.)