Биатрис се сепна от дрънчене на вериги. Странна кавалкада минаваше през портата, водена от ужасния рицар, който беше видяла по-рано, яхнал черен боен кон. Сбруята и седлото му бяха сребърни, обточени с копринена нишка. Придружаваше го група ездачи, облечени в кожени дрехи. Те пиеха и ругаеха. Зад тях редица мъже, приковани с обща верига, се движеха из двора на замъка, който пак се беше променил. Сградите, които тя познаваше, бяха изчезнали. Дяволската кавалкада спря и рицарят слезе от коня. Даваше заповеди на език, който тя не разбираше. Гласът му беше остър и гърлен. Накараха затворниците да коленичат и дървените им нашийници бяха свалени. Биатрис с ужас гледаше какво става. Рицарят извади голям двуръчен меч от ножницата, която висеше от рога на седлото му. Биатрис изкрещя, когато той вдигна меча и с едно рязко движение обезглави един от затворниците. Той се движеше покрай редицата като градинар, който кастри рози. Ужасният меч се издигаше и спускаше ритмично. Главите падаха върху калдъръма, шуртеше кръв. Труповете оставаха изправени за миг, после се строполяваха, сгърчени в спазъм.
— Недейте! — изкрещя Биатрис. — В името на Бога, недейте!
Тя притича нататък и се опита да хване ръката на рицаря, но отново остана с празни ръце. Той продължи да сече и да реже. Дворът се пропи от металния дъх на кръвта. Биатрис погледна към нощното небе.
— Какво е това? — извика тя. — Аз съм мъртва и живите не могат да ме видят! Мъртва съм и онези, които са умрели, също не могат да ме видят!
Сигурно е някакъв ужасен кошмар. Тя се затича към стълбите, които водеха към пътеката на стената, откъдето беше паднала и скоро стигна до върха. Там имаше войник на пост. Дрехата му напомняше онази на страховития призрак, когото беше видяла да убива затворниците в двора долу. Тя посегна, но не почувства нищо. Опита се да докосне назъбените укрепления, после се огледа. Крепостната стена беше окъпана в странна бронзова светлина. Ужасите се трупаха един след друг. Трупове висяха на вериги от укрепленията.
Тя затича по пътеката. Вратата към кулата беше отворена. Младежът, когото беше мернала преди, стоеше там и й се усмихваше.
— Пази се! — предупреди я той.
Тя не му обърна внимание. Застана на края на парапета и погледна надолу. Сцената на ужасяващата екзекуция беше изчезнала. Дворът беше какъвто го помнеше; синята постелка още беше разпъната върху тревата. Адам и Мариса стояха до вратата на кулата. Към тях се присъедини отец Ейлред. Един пратеник замина, пришпорвайки коня си, към кулата над подвижния мост. Невероятна мисъл обзе Биатрис. Тя сънуваше и за да го докаже, щеше да скочи от парапета и преди да падне на земята, щеше да се събуди в малкото си легло над пивницата на „Златната мантия“. Щеше да извика и леля Катрин щеше да дойде бързо, да я прегърне и да й каже да не се страхува от кошмарите си.
Биатрис почувства студения нощен въздух върху лицето си. Разпери ръце като птица, която ще полети и скочи в мрака. Стигна до калдъръма. Не почувства болка, нито смазващ удар, нито вкус на кръв в устата си, никакви последни мигове преди смъртта. Все едно просто беше пристъпила напред.
— Биатрис! Биатрис Ароунър!
Тя се обърна. Зад нея стоеше млад мъж. Имаше руса коса, гладко лице и беше облечен изискано в къс жакет, обточен и украсен с кожа, и пъстър панталон с прекалено голяма подплънка отпред. Носеше обувки с дълги заострени върхове, чорапите му бяха навити и закрепени с жартиери под коляното. Държеше в ръка кадифената си наметка, на сребърния му колан висеше украсена със сърма кания за кама. Той вдишваше благоухания от една червеникава топчица, украсена със сребристи и златисти нишки.
— Кой си ти?
Младежът се усмихна. Беше красив като дворянина, който беше минал през Малдън на път за Уестминстър преди няколко месеца. Онзи посетител в „Златната мантия“ имаше арогантни очи и капризно извита уста, но този младеж беше дружелюбен, усмихваше се, разкривайки бели, равни зъби. Той се приближи и тя усети парфюма по дрехите му. Предложи й топчицата. Тя не я взе, но усети аромат на рози, смачкани в прясна вода.
— Кой си ти? — повтори тя. — Къде съм? Можеш ли да ми помогнеш, сър? — Един сребърен диск затрепка на ръба на полезрението й.