— Е, Биатрис? — Криспин седеше на стълбите. — Всичко е свършено — каза той. — Незабелязано като сълзи в дъжда. Ела.
Той я хвана за ръка и тя не се отдръпна. Отидоха до Полунощната кула и се изкачиха нагоре. Биатрис се намери в стаята на Адам. Двамата с Мариса лежаха напълно облечени и прегърнати. Мариса плачеше. Адам я утешаваше и я галеше по косата.
— Съвсем излишно — промърмори Криспин.
Биатрис изпита пристъп на завист. Тя и Ралф трябваше да лежат така. Защо тя? Защо сега? И преди Криспин да каже нещо друго, тя се обърна и хукна надолу по стълбите. Криспин извика след нея, но той не я интересуваше. Блъсна се в стената и се подхлъзна, но не изпита болка. После спря и се изсмя истерично. Сребърен диск закръжа над нея. Тя го отблъсна с ръка като дете топка. Стигна подножието на кулата и спря. Една жена се изпречи на пътя й. Беше висока, с гарвановочерна коса. Лицето й би било хубаво, ако не беше твърде бледо и прозрачно, със зачервени, втренчени очи. Красивата й рокля от златотъкан брокат беше на петна. Тя злобно погледна Биатрис, отвори уста и изкрещя като диво животно. Биатрис не отстъпи. Жената напредваше. Биатрис се отдръпна, когато усети Зловонието, което се носеше от нея.
— Коя си ти?
— Добре дошла в царството на мъртвите, Биатрис Ароунър. Виж ме и плачи. Лейди Йохана Мандевил, зазидана, за да умре. Сама в мрака. Той не биваше да го прави. Беше жестоко, но никой не му попречи. Никой не ме съжали, докато бях жива, никой не ме пожали и в смъртта. Няма нищо освен вечност от омраза и стаи, пълни с духове.
Биатрис не издържа и побягна от Полунощната кула.
ТРЕТА ГЛАВА
Озова се на пътеката, която тръгваше от входната кула. Звездите над нея светеха ярко, сребристата луна потъваше и изплуваше от облаците, но това не беше обичайната синьо-черна провинциална нощ. Равнината, Дяволската горичка и стените на Рейвънскрофт бяха окъпани в призрачното бронзово сияние, което приличаше на светлина, отразена в меден съд. Тишината също беше странна, не типичното селско спокойствие посред нощ, а някак заплашителна, като че ли други духове бродеха зад завесите на нощта, готови да изскочат. Биатрис спря и погледна назад към замъка. Беше минавала оттук и преди, погълната от мисли за Ралф, Майския празник и, разбира се, сватбата си. Замъкът винаги й беше изглеждал уютен с познатите кули и бойници. Сега й изглеждаше чужд. Там, където имаше прозорци, сега виждаше неизмазани тухли; странни емблеми и знамена се развяваха от бастионите и призрачни светлини блестяха на върха на кулите.
Група конници изскочи от Дяволската горичка като ято прилепи, литнало под луната. Те се насочиха към подвижния мост, забавено като призрачна кавалкада — или по-скоро като спомен за нещата, каквито са били някога, а не в реалността, която тя беше напуснала. Странни викове я накараха да вдигне поглед към небето и тя видя подобни на гъски силуети да прелитат между облаците. В Дяволската горичка горяха огньове, силни викове и крясъци се чуваха от мрака отдясно на Биатрис. Тя се уплаши, после се разсмя.
— Ако сънувам — промърмори, — тогава ще се събудя и ще видя, че това са просто призраци. А ако съм наистина мъртва и разделена с Ралф, какво по-лошо би могло да ми се случи?
Тя продължи и стигна до кръстопътя. Разпозна го веднага, макар да не беше виждала преди бесилката, която се извисяваше на фона на нощното небе, нито зловещия труп, който висеше на вериги от ръждясалата кука. Под нея млада жена, чиито червени коси стигаха до раменете, облечена в бяла риза, гледаше с ужас голямото кърваво петно на гърдите си. Когато Биатрис се приближи, тя вдигна глава.
— Коя си ти? — попита младата жена. Лицето й беше призрачно-бяло, очите й бяха като на умряла риба, бледата кожа на ръцете й беше изцапана с прах и кал.
— Аз съм Биатрис Ароунър.
— А аз съм Етелдреда. — Тя видя учудването, изписано на лицето на Биатрис. — Ние можем да се виждаме, да говорим и да се чуваме. — Етелдреда се усмихна и разкри почернелите си зъби. — Но не принадлежим нито на света на живите, нито на царството на мъртвите.
— Защо не си тръгнеш? — попита Биатрис.
Чу думите си, но осъзна, че говори като насън.
— Не мога — изстена Етелдреда. — Мина толкова време, а все едно беше вчера. Коя година сме?
Биатрис се втренчи в нея.
— Не съм сигурна.
— Добре, кой е крал?
— Младият Ричард царува в Уестминстър. — Биатрис си спомни прокламацията, прочетена в енорийската църква преди четири години, след като старият крал беше умрял. — Сега сме лето Божие 1381-во.