Елизабет се отпусна, гърбът й се изправи, бръчките изчезнаха от лицето й и докато годините й я напускаха, косата й стана по-дълга, гъста и тъмна. Старата излиняла роба също се промени, докато вълшебството действаше. Биатрис я повика по име. Елизабет се обърна и й се усмихна, но една от фигурите застана между тях. Златната сфера се издигна и намаля, проблесна и внезапно изчезна. Останала сама в бедната стая над сбръчкания, подгизнал от пот труп, Биатрис изпита ужасяващо чувство за самота. Защо ставаше така? Прокълната ли беше тя? Но какво беше направила? Какъв грях беше извършила? Дори отец Ейлред беше изцъкал добродушно, когато я беше изповядвал. „Дребни провинения, Биатрис“, беше прошепнал той. „Те карат Бог да се смее, а не да плаче.“
Биатрис овладя пристъпа на гняв, който се канеше да я обземе. Никога не беше имала склонност към самосъжаление, но ето я, лишена от живот от някакъв ужасен убиец и захвърлена без посока в този сив свят. Беше заобиколена от духове, призраци и привидения, откъсната от светлината, чиято топлина така мъчително беше почувствала.
Тя излезе на улицата. Дрипав мъж се затича отнякъде към нея, лицето му беше измъчено и злобно, вратът му — странно изкривен. Той удари по една чиния и заломоти нещо на Биатрис. Тъй като вече започваше да свиква с този свят на призраци, тя го пренебрегна и се извърна.
— Биатрис! Биатрис Ароунър!
Младата жена, която стоеше близо до конската ясла, беше истинска красавица. Златистата й коса, която падаше до раменете, обграждаше съвършено лице с цвят на слонова кост, червени устни и засмени зелени очи, леко дръпнати. Беше облечена в прекрасна златисто-синя рокля и ботуши с посребрени носове и токчета. Златна гривна със сребърни сърца висеше от едната й китка, а около врата й на филигранна верижка висеше златен диск с рубин по средата.
— Тъжна ли си? — Гласът на младата жена беше нежен и мелодичен.
— Как се казваш? — рязко попита Биатрис.
— Клотилда. Харесва ли ти новият живот, Биатрис?
— Не, изобщо не.
— А убийството ти?
— Откъде знаеш? — попита Биатрис. — Откъде знаеш как съм умряла?
— Видях те да падаш — отвърна Клотилда, взимайки ръката й. — Видях как падна като звезда от небето. Знаеш ли, че не се подхлъзна? — Тя нежно погали слепоочието на момичето. — Онзи ужасен удар те уби.
— Моля те, не си играй с мен!
Клотилда дойде още по-близо и Биатрис се възхити от парфюма на неочакваната си приятелка.
— Не ставай дете, Биатрис. Мисли разумно, разсъждавай. Защо някой би искал, да убие младата госпожица Ароунър? Какви врагове имаш ти?
— Нямам. — Биатрис погледна към небето. Сега в него нямаше никакви променящи се сенки и фигури. — Нямам врагове — повтори тя. — Обичах всичките си приятели. Рядко съм се карала с някого.
— Тогава какво може да е пожелал някой от онова, което имаш?
— Нищо — отвърна Биатрис. — Леля и чичо не са богати. Нямам някакво съкровище — нали заради това убиват хората?
Клотилда се засмя.
— Спомена думата съкровище. Имаше Ралф.
— Но нямах съперници, поне доколкото знам — побърза да каже момичето.
— Не, не, не се вълнувай напразно — успокои я Клотилда. — Но какво търсеше Ралф?
Биатрис се вгледа в светлозелените очи.
— Срещнах един млад мъж — каза тя бавно. — Познаваш ли го? Криспин.
Клотилда кимна.
— И той каза същото — че не мен са искали да убият.
— Мисли! — Гласът на Клотилда беше тих и настоятелен. — Спомни си, Биатрис. Ти се качи да се разходиш на стената. Търсеше Ралф. Спомни си колко тъмно беше. Някой те чакаше в онази мрачна кула.
— Но аз носех рокля — възрази Биатрис.
— А Ралф носеше наметка — изтъкна Клотилда. — Убиецът видя само тъмната фигура, дрехите, които се развяваха на вятъра, дочу самотни стъпки по каменната пътека.
— О, не! Помислили са ме за Ралф! — възкликна Биатрис. — Убили са ме, защото са ме взели за Ралф. Това означава, че пак ще убият. Трябва да се връщам!
— Не, не! — Клотилда хвана ръцете й. — Двама мъртви за една нощ биха предизвикали съмнения.
— Заради съкровището на Бритнот е, нали? Ралф каза, че е на път да открие къде се намира. Онзи, който ме уби, е искал да му затвори устата. Какво мога да направя?
Ако Клотилда не беше я хванала бързо и така здраво, че да я задържи на място, Биатрис щеше да хукне към Рейвънскрофт.
— Замълчи! — Тихият плътен глас звучеше успокояващо. — Не се измъчвай, мистрес6 Ароунър. Може би мога да ти помогна.
Биатрис се взря в Клотилда. Никога не беше виждала такава красота, освен на картинките в часослова, който отец Ейл ред й беше показал.
— Коя си ти? Какво си ти? — попита тя. — Откъде дойде? Защо искаш да ми помогнеш?