— Това ли става с Малкин и останалите? — попита тя.
— Да. Това е, което искат сатаната и цялото му войнство. Унищожение на хармонията, край на мира; нещастие и скръб. Смърт на душите.
— Но ако имам воля, защо не мога да…
— …се намесиш? Да преминеш от другата страна? Би могла.
— Мога ли? — усмихна се Биатрис.
— Имаш разум и воля — продължи предпазливо Антоний. — Това е върховното изкушение.
— Искаш да кажеш, ако послушам Криспин и Клотилда?
— Те ще ти дадат тази сила на определена цена.
— А не могат ли да го направят създанията на Светлината?
— Могат, Биатрис, но това трябва да се заслужи. Антоний замълча.
— Нима Криспин и Клотилда са моите демони-изкусители? — попита Биатрис.
— Те са едно и също — повтори Антоний. — Сукуб и инкуб, мъжкото и женското лице на падналия ангел. Могат да се явяват в много форми и видове. Могат да се смеят и да изкушават, могат да се бунтуват и да заговорничат.
Биатрис впери поглед в небето. Беше синьо, но пак пропито от онази странна бронзова светлина. Фигури и сенки се движеха по него като ято гъски, мрачни и застрашителни.
— Кои са те?
— Ловците на дявола. — Антоний присви очи. — Скитат се по света и търсят плячка. И за да отговоря на въпроса ти, Биатрис — да, Криспин и Клотилда са твоите демони-изкусители.
— А къде е моят ангел-пазител?
— Сребърният диск — отвърна той. — Само толкова мога да ти кажа. — Антоний снижи глас. — Накрая ти сама ще трябва да направиш своя избор. Мога да ти помогна, ако искаш, но накрая само ти можеш да решиш. — Той вдигна три пръста. — Разум, любов и воля. Можеш да накараш всеки да направи всичко, но никого не можеш да принудиш да обича. Божията любов е вечна, тя е като всеопрощаващата любов на майката. Бог иска тази любов да е взаимна, но свободна, безусловна. — Антоний стана и й помогна да се изправи. — Той те обича, Биатрис, но ти си тази, която трябва да реши. Помни какво казва Евангелието „Никой не може да слугува на двама господари“8.
— Но аз не виждам Бога. Тук съм съвсем сама.
— Не, не си сама. И виждаш Бога. Виждаш го в лицата на тези, които те обкръжават.
Той хвана ръцете й и я притегли към себе си.
Биатрис се чувстваше странно, застанала сред тази бронзова пустош; замъкът беше зад нея, зловещи сенки се носеха в небето. Искаше й се само Ралф да е тук, а не този странен младеж. Ако Ралф беше тук, тя можеше да тръгне. Ако Ралф умреше, щяха да бъдат заедно. И докато тази мисъл се въртеше в ума й, тя срещна тъжния поглед на Антоний.
— Не си мисли за това, Биатрис — прошепна той. — Когато обичаш, желаеш само най-доброто за любимия си.
Тя отмести поглед.
— Помни какво ти казах. Помни предупрежденията, които направих. Ще ти кажа още нещо. Докато пътуваш из този свят, докато преминаваш от едно съществуване към друго, пази се от онези, които изглеждат като ангели на Светлината.
— И как ще ги разпозная?
— Как разпознаваш ябълковото дърво? — попита той и сам си отговори. — По плода, който дава.
Биатрис се стресна от страховития вой на куче, последван от викове на ужас откъм Дяволската горичка.
— Трябва да вървя — усмихна се Антоний. — Но ще се върна. Ще бдя над теб, Биатрис, и когато мога, ще ти помагам. Но накрая ти трябва да вземеш решение. — Той прокара ръка по лицето си, протегна се и леко потупа бузата й. Очите му бяха тъжни. — Ти носиш толкова сила и светлина в себе си. Не позволявай да ги отклонят. Пази се, Криспин и Клотилда са това, което са, но докато бродиш, пази се от Менестрела.
— Менестрела?
— Ще го видиш. — Антоний вече се отдалечаваше.
— Менестрела?
— Така се нарича той сам — обясни й той. — Знае, че си тук и ще дойде да те потърси. Ти си ценна плячка, но не си толкова самотна, колкото си мислиш. Сбогом, Биатрис.
Между тях затрептя сребърен диск от светлина и Антоний изчезна.
Биатрис стана и тръгна към Дяволската горичка. Навлезе между дърветата, пристъпвайки без усилие сред храсталака; клоните им и плевелите не я затрудняваха. Най-накрая се оказа на малка поляна, обградена от седем големи дъба. Беше идвала тук много пъти с Ралф; лежаха в меката трева и планираха бъдещия си живот. Отново усети онзи отчаян пристъп на гняв като пламък, който пронизваше цялото й същество. Седна долу, загледа се към поляната и примигна. Не беше сама.
Мъже, стари и посивели, с бради, които им стигаха до под кръста и украсени с венци глави, стояха под един дъб. Бяха облечени в дълги бели роби. Носеха сърповидни ножове и се вглеждаха в короните на дърветата. Биатрис настръхна от страх и изтръпна, когато едно голо тяло пропадна през клоните, залюля се и се загърчи на въжето, вързано около врата му. Тя гледаше с отвращение. Мъжът носеше само набедрена превръзка. Давеше се и риташе, докато древните жреци по своя кръвожаден обичай вдигнаха ръце и запяха към небето. Ужасяващата сцена пробуди спомените за онова, което Ралф и беше разказвал за това място. Той обичаше да я дразни и плаши, като й разказваше за езическите жреци, които се събирали тук, за да принасят жертви на бога, който обитава дъба.