Едва когато гробът беше запълнен, Ралф напълно осъзна какво се е случило. Биатрис беше мъртва. Нямаше да я види никога вече: красивите й очи, усмивката й, нито милите на сърцето му закачки. И най-вече присъствието й, топло и любящо, като слънчева светлина, на чиято златиста топлина се наслаждаваш. Понякога усещаше парфюма й в стаята си — Биатрис беше държала една стъкленица там — и тъй като се разстройваше от миризмата му, той я беше дал на Мариса.
Ралф беше научил много неща в Кеймбридж, но познанието не можеше да му помогне да понесе тази мъка. Дълбоко в сърцето си той усещаше опустошителна празнота, остра болка, която никога нямаше да бъде излекувана. Адам и Мариса се стараеха да му помогнат. Отец Ейлред се беше опитал да го утеши, но неуспешно. Колкото повече говореха, толкова по-силно пулсираше болката му.
— Какво да правя? — прошепна Ралф и вдигна поглед към преплетените клони. Времето се беше застудило, черни облаци бързаха да скрият слънцето. — Когато пия, оглупявам. Когато работя, не мога да се съсредоточа. — Той се удари с юмрук по бедрото. — Защо? — Изкрещя и гласът му отекна над пустата поляна. — Защо се изкачи на стената по тъмно, Биатрис?
Съмнения изместиха болката му и позволиха на разума му да вземе връх. Биатрис не се боеше от височините. Често се беше разхождала по пътеката на стената през нощта. Знаеше, че е опасно. Знаеше, че няма страшно, ако върви близо до стената. Нощта беше тиха. Нямаше дъжд, нито вятър. Как беше паднала тогава? Спомни си трупа й, положен в ковчега пред олтара на параклиса. Лейди Ан и нейните камериерки се бяха постарали да облекат тялото за погребението. Ралф беше разгледал раните и ожулванията по-отблизо. Ужасното падане беше оставило своите следи. Отец Ейлред беше споменал за голяма синина на дясното й слепоочие. Беше ли я получила преди падането? Свещеникът изглеждаше разтревожен, затова Ралф го беше попитал.
— Смяташ ли, че е от значение, отче?
Бяха останали сами в малката сакристия9. Отец Ейлред докосна с пръсти устните си; затвори вратата и завъртя ключа в ключалката.
— Просто се тревожа, Ралф. — Лицето на дребния свещеник беше бледо и небръснато. — Сънищата ми гъмжат от кошмари; мъчат ме съмнения и тревоги.
Ралф го беше слушал с половин ухо, нетърпелив да се върне и приседне до ковчега, преди капакът да бъде затворен завинаги.
— Отче, това не е нито времето, нито мястото.
— Наистина не е.
И свещеникът взе градинарския нож, за да подреже една от пурпурните свещи за заупокойната литургия.
Ралф се уви плътно с наметката си. В горичката беше тъмно и някак страшно. Той се поусмихна, като си припомняше страховитите истории, които беше разказвал на Биатрис, повече рожба на въображението му, отколкото истина. Чу шум от прекършване на клонче и се обърна. Между дърветата зад него имаше някого.
— Ралф! — долетя тих шепот.
Писарят почувства как косата на тила му настръхна от страх. Изправи се и ръката му посегна към ножа в колана. Взря се в мрака. Дърветата растяха толкова нагъсто, прещипът и къпините бяха избуяли нависоко. Колко се беше отнесъл!
Ралф наруга виното, което беше изпил; не се държеше здраво на краката си, беше му зле. Трябваше да се махне оттук. В замъка цареше, бъркотия. Трупът на Гудман Уинтроп беше върнат на каруца. Дрехите на бирника бяха подгизнали в кръв от зейналите рани по гърба и гърлото му. Сър Джон беше промърморил нещо за бунтовници и недоволници и на висок глас наруга глупостта на бирника да се мотае сам по кръчмите и пивниците на Малдън. Той беше изпратил спешни съобщения до Лондон: пазителите на хазната нямаше да се зарадват, щяха да му изпратят кралски пълномощници и войници. Сър Джон Грас щеше да изпита на гърба си гнева им, докато виновниците не бъдат наказани. Бяха ли убийците сега в Дяволската горичка, чудеше се Ралф. Една сойка литна нагоре като кълбо от черно-бели пера. Не трябваше да стои като разлигавен пияница; сега мъката беше част от него, като краката и ръцете му, и той трябваше да я понесе.
Ралф взе меха с виното, завъртя го над главата си и го хвърли в храстите. Докато вървеше със залитане назад по пътеката, която извеждаше на ливадите, той се наруга наум за глупостта си. „Трябва да внимаваш какво пиеш“, винаги го предупреждаваше Биатрис. „Не държиш на ейл и на вино“.
Писарят спря и затвори очи, за да възпре сълзите, които заплашваха да потекат от очите му.
— Да беше тук, Биатрис! Ако само беше тук, щях да ти позволя да ме мъмриш до края на времето!
Той се препъна. Горичката се беше смълчала, дори птичите песни бяха заглъхнали. Ралф си спомни историите и легендите за това място. Не бяха ли намерили някъде наблизо убита Фийби? Той забърза. Кракът му се закачи в нещо и писарят се просна на земята. Присви се, но въпреки това тоягата го улучи в слепоочието. Ралф не изгуби съзнание, макар че болката беше ужасна. Опита да се изправи, но ритник в стомаха го преви на две и той отново се свлече; лицето му се разрани от камъчетата по пътеката. Бяха завързали наметката стегнато около врата му като въже и го теглеха. Не можеше да се съпротивлява. Усещаше как калините и трънките раздират панталоните му. Един от ботушите му се изу. Той се опита да се бори, но не можа. Блъснаха го, тялото му се претърколи и усети как земята под него поддава. Сънуваше ли? Падаше ли? Опита се да се концентрира, да забрави за болката. Започна да рита с крака, но беше трудно. Погледна надолу и забеляза зелена слуз да се просмуква над бедрата му. Бяха го ударили по главата и завлекли само на няколко метра оттам, в едно от коварните тресавища — малките, но дълбоки блата, с които беше осеяна Дяволската горичка. Шокът го накара да се опомни. Потъваше. Размаха ръце, завика и закрещя.