Беше прекосил двора до средата, когато Биърдсмор го настигна.
— Мастър Ралф, имаш ли ми доверие?
— Защо питаш?
— Ако убиецът е в този замък, тогава той или тя трябва да е човек с власт.
— Защо мислиш така?
— Огледай се, писарю. Можеш ли да си представиш някой от стрелците или войниците, готвачите, прислужниците да положат толкова усилия, за да се отърват от трупа на бедната Фийби? Тя не е била убита в кухненска свада или защото някой стрелец е искал да й вдигне полата. Убили са я заради нещо друго. Заради нещо, което е чула или видяла. Който и да е бил, е намерил таен начин да изнесе трупа й. Всички, присъствали на тази среща, ще се приберат в стаите си и ще се замислят.
— А ти не искаш подозренията да падат върху теб?
— Не, не искам. — Биърдсмор пристегна бойния си колан. — Трябва да проверя някои неща. Да се срещнем на кулата след един час. — И капитанът на гарнизона се отдалечи.
Ралф си спомни за Елеонора и се запъти към Стрелковата кула. Отвори вратата и тръгна надолу по стълбите. Тъмницата се състоеше от три килии в коридор, издълбан в подножието на кулата. Бяха добре изметени и чисти, обикновено в тях държаха припаси. Сега двама стрелци седяха в коридора и играеха на зарове; до тях имаше кана ейл и чаши. Насмолени факли разпръсваха мрака. От средната килия се чуваше тихо напяване.
— Тя е добре — съобщи един от стрелците, когато Ралф приклекна до него, и избърса нос с опакото на ръката си. — По-удобно й е, отколкото на нас.
— Нали не я притеснявате?
Стрелецът поклати глава.
— Мастър Биърдсмор беше много настоятелен, че трябва да я запазим за кралските пълномощници.
— Бих искал да говоря с нея.
Стрелецът прибра заровете, стана и свали един ключ от кука, забита в стената. Отключи вратата и подкани Ралф да влезе.
Елеонора беше настанена удобно: килията беше чиста, подът беше застлан с прясно отрязана тръстика. Разполагаше със сламеник, възглавница и одеяла, маса, стол, шкаф за чаши и кани, дори малко разпятие висеше от една от решетките на прозореца високо на стената. Кръчмарската прислужница седеше в ъгъла със свити колене и си правеше кукла от слама, която беше извадила от сламеника.
— Добре ли си, мистрес?
— Бих предпочела да съм в „Гърнето с мащерка“, да седя на коленете на някой клиент и да пия ейл. Но се грижат добре за мен. Дадоха ми хляб и печена гъска. — Тя посочи към каната на масата. — И много разреден ейл. Старият свещеник дойде да ме види, но беше по-уплашен и от мен.
— Мислиш ли, че Фулк е видял убиеца на Фийби?
— Да, но той знаеше да си затваря устата. Питах го, но той само ме изгледа по онзи негов странен начин. Нали знаеш, с ъгълчето на окото, както прави баща му, когато надуши печалба.
— Защо смяташ, че Фулк се е върнал в замъка? Елеонора сведе очи.
— Защо е трябвало да идва тук? — настоя Ралф. Той стана и се приближи към нея. — Каза ли ти?
Очите й отново трепнаха.
— Хайде, каза ли ти? Защо Фулк, синът на мелничаря, ще се интересува от убиеца? Дошъл е тук да му измъкне пари, нали? Не се е върнал, затова ти си казала в „Гърнето с мащерка“, че е отишъл по някаква безобидна работа в замъка и не се е върнал.
— Ще кажа всичко — решително заяви Елеонора, — когато пристигнат хората на краля. Искам да бъда сама. Сър Джон обеща, че никой няма да ме тормози.
Ралф излезе от тъмницата. Качи се в кулата, за да потърси отец Ейлред, но параклисът беше празен. Постоя малко, коленичил пред олтара, вперил поглед в кръста.
— Не съм много по молитвите — прошепна той. — Всъщност, не знам какъв съм. Но, Господи, много съм уплашен. И Биатрис ми липсва.
Ралф затвори очи. За седмица целият му живот се беше разпаднал, като бурето, което Биърдсмор беше разцепил в „Гърнето с мащерка“. Той се настани по-удобно, облегна се на преградата и се взря в конзолите на покрива. Забеляза фигурата на водоливника — ухилен шут, пъхнал пръсти в устата си. Във въображението му това се превърна в лицето на убиеца, който безмълвно му се подиграваше от сенките. Ралф отмести поглед. Беше толкова завладян от мисълта да открие убиеца и да разбере как са станали убийствата и нападенията, че не се беше питал защо мирния живот на замъка така рязко се беше променил. Наистина, в провинцията имаше вълнения, но нападенията, с изключение на онова над Фийби, бяха насочени срещу него. Ралф се чудеше какво би помислила и казала Биатрис. Тя имаше остър ум. Само да беше тук, седнала до него.
Сега светлината струеше през прозореца, прашинките танцуваха в нея и той се чудеше дали това не бяха ангели. Чувстваше се затоплен и успокоен.