— Знаех си! — обяви той. — Ето как са измъкнали трупа на Фийби.
Като прибра камата и стисна здраво пръстена, Биърдсмор отново прецапа през брода и показа на Ралф какво беше намерил. Пръстенът беше от онези, които се продаваха по повечето панаири или на пазара.
— Фийби си го купи от един странстващ търговец, който се отби в замъка точно след Сретение Господне. Много се гордееше с него. — Командирът почеса гъстата си, късо подстригана коса и отново се загледа в Солната кула. — Трябва да са я примамили в кулата, пребили са я и са я удушили; после трупът й, увит и завързан с въжета, е бил спуснат през онази врата. След това убиецът е слязъл, взел е трупът и се е отправил към Дяволската горичка. Спомни си, Елеонора каза, че е било тъмно. Трупът е бил оставен в горичката и убиецът се е върнал в замъка, вероятно по същия път. — Той стисна ръката на Ралф. — Знаеш, че говоря истината.
— Така е, мастър Биърдсмор — усмихна се Ралф. — Стените на замъка не са защитени. Тази част е изоставена, никой не би забелязал. Ако Елеонора и Фулк не са били в горичката, никой нямаше да се сети. — Ралф тръгна към рова. — Трябва да кажем на сър Джон за това. Ако някога замъкът бъде нападнат… — Той чу скърцане, сякаш някой отваряше капак на прозорец, последвано от свистящ звук. Погледна през рамо и изпадна в ужас.
Биърдсмор се олюляваше с разперени ръце и очи, втренчени в стрелата от арбалет, която го беше улучила точно в средата на челото. Ралф се затича към него.
Командирът въздъхна и падна в ръцете му. Писарят го положи на тревата. Клепачите му трепнаха, изкашля кръв, потръпна и застина, но ръката му още държеше пръстена на Фийби. Ралф се протегна да го вземе. Това спаси живота му — друга стрела прониза въздуха над главата му. Той погледна към Солната кула. Един от горните прозорци беше отворен.
Огледа се. Какво можеше да направи? Нямаше никакво прикритие. Следващата стрела профуча над рамото му. Твърде бързо, помисли си Ралф. Невидимият стрелец сигурно имаше няколко заредени арбалета. Помисли си да използва трупа на Биърдсмор вместо щит, но пак нямаше да успее да се прикрие. Той трепна, когато една стрела удари близо до коляното му. Отмести трупа на Биърдсмор встрани, затича на зиг-заг към рова и се гмурна в него. Сети се да затвори уста, но отвори очи. Водата беше светлозелена, около два метра дълбока; гъстите водорасли затрудняваха плуването и той ги разтвори с ръце. Ако успееше да се придвижи надолу по рова и да излезе, щеше да бъде спасен. Но водораслите го оплетоха и той почувства, че го обзема паника. Гърдите му горяха, очите щипеха. Нямаше да издържи още дълго, трябваше да си поеме въздух. Той отмести още водорасли и отвори уста в безмълвен вик, когато срещу него изскочи труп с подпухнало лице, изцъклени очи и кичури коса, които се движеха във водата. Ралф отмести тялото и стигна до брега. Тук тръстиките предлагаха някаква защита. Той легна в калта, поемайки си жадно дъх и погледна към брега. Беше преплувал няколко метра, но те му се видяха като мили. От парапета отгоре чу виковете на стражите — бяха видели тялото на Биърдсмор. Изтощен, той се показа, покрит с кал и слуз. Покатери се на брега и погледна към рова; нямаше и следа от трупа, но предполагаше чий е.
— Горкият Фулк — прошепна той. — Това е единственото, което е спечелил.
Въпреки болката под ребрата, той затича покрай стената, решен да стигне входната кула. Очите му лютяха, водата от рова беше покрила устата му. Едва беше завил зад ъгъла, когато Адам затича към него, следван от Мариса с развята коса. Ралф се свлече в ръцете на приятелите си.
— Биърдсмор е мъртъв! — каза той задъхан. — Солната кула. В рова има труп — на Фулк. Отец Ейлред е прав — дяволът се е заселил в Рейвънскрофт!
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Ралф гледаше към двата трупа. Ковчезите бяха положени върху дървени магарета. Тиобалд Вавасур беше извадил стрелата от главата на Биърдсмор и превързал раната. Ралф беше дълбоко потресен. Този млад войник, изпълнен с живот и енергия, така решен да накаже убиеца на своята любима, сега беше само купчина мъртва плът. В ковчега до него лежеше тялото на младия Фулк със синкаво-бяло лице. Въпреки всички усилия на лекаря, очите му не можеха да бъдат затворени; лицето му беше подпухнало, тялото — подгизнало от водата. Отец Ейлред беше опял и двамата, но беше явно, че е на края на силите си. Забравяше думите и ръцете му така трепереха, че Ралф трябваше да му помогне с мирото. Най-накрая сър Ралф го изпрати обратно в стаята му да си почива, после накара Тиобалд да се увери, че свещеникът е добре.
Комендантът потътри ботуша си в тревата.