— Срещу чумата? — възкликна Ралф. — Невъзможно!
— Така казват всички, освен гъркът. Той беше учил при арабите и твърдеше, че заразата се пренася от черните плъхове. Разчисти мръсотията, убий плъховете и заразата ще изчезне с тях. Той ми каза още нещо: ако оставиш мляко да прокисне и после го смесиш с изсушен мъх, ще получиш прах, неприятен и противен на вкус, но ако го дадеш на болен от чума, той ще се излекува.
— Защо тогава не го направиш? — подразни го Ралф.
— Опитах, но с различен успех. Затова се чудя — възможно ли е праховете от умрели изсушени растения да предпазят живите?
Ралф премести астролабията и седна на едно столче.
— Прави ли опити?
— Да, с болни животни. Понякога умират, понякога оживяват. Трябва да бъда внимателен, затова живея в Рейвънскрофт. Много е лесно някой да ме обяви за вещер или магьосник. Сър Джон Грас ме пази. Аз не съм вещер. — Тиобалд посочи към яркосиньото разпятие, прикрепено на стената, точно до вратата. — Служа на Бог Исус по свой начин. Сам направих кръста от дъбово дърво, което взех от Дяволската горичка. Той непрестанно напомня на посетителите ми да помислят, преди да решат да ме обвинят.
Ралф изучаваше дребничкия лекар. Винаги беше смятал Тиобалд Вавасур за безличен на вид и по характер. Сега съжаляваше за надменната си преценка. Тиобалд се стремеше да открие своето съкровище, тайната на медицината и алхимията, както самият Ралф търсеше кръста на Бритнот.
— Но ти едва ли си дошъл да обсъждаме медицината, нали?
— И да, и не — отвърна Ралф.
— Отровата?
— Да, отровата — кимна писарят. — Какво би могло да убие човек толкова бързо?
Тиобалд разпери ръце.
— Погледни тази стая, Ралф. Ако си дошъл да търсиш доказателства, тогава окови ръцете ми и повикай стражата. Тук имам буника, напръстник, беладона, както и два вида арсеник — бял и червен. Понякога заключвам вратата си, понякога — не. Всеки би могъл да влезе и да вземе нещо от гърнетата. Всеки би могъл да отиде и в складовете на замъка и да открие отрова за плъхове и паразити по ъглите. Всяка от отровите, които споменах, би могла да убие онази млада жена — той щракна с пръсти — за броени мигове.
— Толкова бързо?
— Мастър писарю, забрави разказите на трубадурите. В достатъчно количество отровите убиват бързо. — Той подсмъркна, свали кепето си и го остави на пода до себе си. — Мен ли подозираш?
— Някой е спечелил доверието на младата жена — отговори Ралф.
Тиобалд въздъхна.
— Разбирам. Всеки би се доверил на един лекар, нали, Ралф? — Той поклати глава. — Кълна се в гроба на родителите си, не съм говорил с нея.
Ралф го наблюдаваше внимателно.
— Казвам истината — продължи Тиобалд. — И, знаеш ли, Ралф, чувствам се спокоен. Изживях живота си добре. — Той сви рамене и се изправи. — Ако трябва да умра, може би Рейвънскрофт е най-подходящото място на света, където да приключа дните си.
Ралф му поблагодари и излезе.
Долу на двора два от ковчезите бяха натоварени на каруцата, която трябваше да ги откара в селото. Онзи на Биърдсмор щеше да бъде отнесен в параклиса. Сър Джон беше наредил да го обвият с черен покров. Ралф отиде до моравата и спря. Струваше му се, че е минала цяла вечност, откакто беше седял до Биатрис през онзи прекрасен слънчев следобед, преди сенките да се спуснат над тях. Сега двама стражи стояха на пост от двете страни на моравата. Ралф спря по средата и се загледа към Дяволската горичка.
— Заради съкровището е — прошепна той и вятърът отнесе думите му. — Кръстът на Бритнот е причина за всичко това.
Спомни си за посещението си в стаята на Тиобалд. Кръстът! Черният кръст на стената! Тиобалд беше казал, че го е издялал от дъб в горичката. Ралф се разсмя. Беше толкова просто! Елементарният отговор на сложната загадка го гледаше от стената на стаята на лекаря. Загадъчният отговор на Сердик „На олтара на твоя и моя Бог“. Езическите олтари били обливани с човешка кръв, а какво правеха с колосаните ленени покривки, когато отслужваха литургия? Но Сердик не беше имал предвид някоя мраморна плоча или покрит с кръв каменен олтар. Подигравал се е с датчаните. Те имаха едно общо нещо: Христос беше умрял на дървен кръст, а езическите жреци често увисваха ритуалните си жертви по клоните на дъбовете.
Ралф овладя вълнението си и се загледа към смълчаната зеленина. Представяше си Сердик, който се оттегля от битката и тръгва насам, към импровизирания заслон, който Бритнот е бил издигнал. Той сигурно е бил пуст, не бил подходящо място, където да скрие скъпоценно съкровище, затова Сердик се обърнал и се върнал в гората. Дали тогава тя е изглеждала като днес? Ралф намръщено се замисли. Никога не бе забелязвал просека в гората. Като момче се беше катерил по големите дъбове; някои от тях имаха кухи стволове. Сердик трябва да е отишъл там. Дъбовете живееха стотици години. Кръстът на Бритнот беше скрит в Дяволската горичка!