Биатрис зави зад ъгъла и спря. Останалите вече се бяха събрали на моравата. Лейди Ан беше постлала синя памучна покривка и поставила възглавнички на столовете, за да се седи удобно. Пред нея беше подредена трапеза, калаените чаши и кани блестяха на слънцето. Подноси и чинии с хляб, студено месо и нарязани плодове, бяха покрити с бели кърпи срещу нахалните мухи, привлечени от купищата тор и изпражнения, струпани до крепостните стени. Биатрис сбърчи нос. Миризмата вече не беше толкова приятна. Ровът беше усоен, водата му мочурлива и както казваше Ралф, често можеше да помиришеш Рейвънскрофт, преди да го видиш.
Биатрис се спотаи в сенките и погледна към събралите се. Ето ги всичките й приятели: сър Джон Грас, със зачервено лице и двойна брадичка, гладко избръснат; с оредяваща бяла коса, изпъкнали сини очи и плътни, чувствени устни. Беше воювал в свитата на Черния принц4 във Франция. Съпругата му Ан седеше до него, положила ръка върху облегалката на стола му. Беше облечена в бакърено-златиста рокля, а посивяващата й коса беше скрита под смешна, стърчаща от колосване пребрадка. Жена с остри черти и добри очи, малко по-млада от съпруга си, лейди Ан имаше духа на командир и гарнизонът се боеше повече от нея, отколкото от сър Джон. До нея беше отец Ейлред в кафявото си францисканско расо и плешива като яйце глава. Но, както сам си признаваше, той я компенсираше с буйната си черна брада, която стигаше до гърдите му.
Беше благ човек и добър свещеник. До него седеше Тиобалд Вавасур, лекарят, чиято сива сплъстена коса покриваше ушите му, обрамчила посивялото, уморено лице. Каквото и да беше времето, Тиобалд вечно се оплакваше от студа; дори сега носеше кърпената си червена наметка, обшита с хермелин, с която толкова се гордееше. Той беше истински учен и дори притежаваше очила, за да може да изследва пациентите си по-обстойно. Беше услужлив — дестилираше за нея парфюми от диви цветя. Приятелката й Мариса вечно ги искаше назаем. Тя и Адам също бяха пристигнали и седяха с гръб към Биатрис. Адам беше русокос и синеок, висок и сух като върлина; лицето му изглеждаше сурово, но винаги беше готов да се усмихне или да избухне в смях. Съпругата му Мариса, Мишката, както я наричаше той, беше облечена в обичайното сиво, а кестенявата й коса беше изцяло скрита от бяла колосана шапчица. Ралф винаги твърдеше, че Мариса му прилича повече на монахиня, отколкото на млада влюбена жена. Виночерпецът обикаляше и сър Джон очевидно вече добре беше подпийнал. Ралф се показа на стълбите, които водеха към кулата и инстинктивно погледна насреща.
— Биатрис! — извика той! — Не се крий в сенките като призрак!
Тя вдигна полите на тънката си копринена рокля и забърза през тревата. Всички станаха, за да я поздравят. Лейди Ан, която винаги беше имала слабост към нея, я сграбчи за раменете и я целуна по двете бузи. Сър Джон вдигна чашата си.
— Няма нищо по-прекрасно от хубава жена — произнесе той — на прекрасния Майски празник!
Тиобалд намигна, отец Ейлред я благослови. Ралф, чиито пръсти и лице бяха изцапани с мастило, я хвана под ръка, измъкна кошницата от пръстите й и я сложи на масата.
— Мислех, че никога няма да дойдеш — прошепна той.
— Трябваше да помагам в кръчмата — също така тихичко му отвърна Биатрис. — Леля Катрин има много работа.
Всички насядаха. Биатрис беше до Адам. Мариса се наведе към нея, хубавото й лице сияеше в усмивка.
— Последният ти Майски празник като девойка — промърмори тя.
Биатрис се изчерви. В деня на лятното слънцестоене, 24 юни, тя и Ралф щяха да разменят обети пред вратата на параклиса и да бъдат венчани от отец Ейлред. Сър Джон вече беше обявил, че им е предвидил специална стая в Полунощната кула, присмивайки се на историите на отец Ейлред, че тя била обитавана от духове.
— Те ще са твърде заети, за да се интересуват от това! — беше изревал той, без да се трогва от това, че всички се изчервиха, включително съпругата му. — Пухен дюшек, голямо легло с балдахин, кана хубав кларет и две чаши. Какво друго им трябва на двама влюбени?
Сър Джон вдигна ръка и направи знак на слугите, които чакаха на сянка до стената.
4
Едуард. Черния Принц (1330–1376) — първороден син на крал Едуард III, умира преди да наследи короната и оставя за наследник на престола сина си Ричард от Бордо, възцарил се впоследствие под името Ричард II. По време на непълнолетието на Ричард II страната се управлява от регента Джон Гонт, четвърти син на Едуард III. — (Бел. ред.)