Тя изчака малко и когато силите й се върнаха, продължи по пътя. Скоро видя кулите на Рейвънскрофт и забърза по подвижния мост. Видя каруцата на циганите, чукът на калайджията се удряше в съдовете; в замъка всичко си беше както обикновено. Но дворът също беше пълен с призраци, два свята се бяха слели. В средата стоеше Менестрелът, а около него се бяха събрали Черният Малкин, лейди Йохана, Криспин и Клотилда, коленичили в поклон пред могъщия господар на ада.
ВТОРА ГЛАВА
Ралф влезе в стаята си и се облегна на вратата. Подуши въздуха и отново усети лекия аромат на парфюма на Биатрис. Обзе го безпокойство. Стаята беше мрачна, свещта припламваше под металната си капачка. Чудеше се дали Биатрис е още с него.
— Тук ли си? — извика той, но единственият отговор беше похлопването на капака, разлюлян от вятъра. Ралф отиде до писалището си и се загледа в ръкописите. Нарочно не беше казал, нито написал каквото и да е за откритието си. Независимо от това, беше сигурен, че някой е влизал тук, че е разместил ръкописите, търсейки нещо.
Отвори капаците и се загледа навън. По-късно тази вечер отец Ейлред щеше да отслужи литургия пред входа на Полунощната кула. Всички други бяха заети с работата си, въпреки тягостната атмосфера в Рейвънскрофт. Сега беше най-удобното време да отиде. Ралф взе бойния си колан от куката и го препаса. Сложи наметката си, излезе от стаята и заключи вратата след себе си.
В двора на замъка нямаше никого освен пътуващите цигани. Калайджията изглеждаше доволен, че е тук и благодарен на сър Джон, че има достатъчно съдове, тигани и тенджери, които имат нужда от поправка.
Ралф бързо премина през моравата и влезе в Солната кула. Сър Джон още не беше изпълнил съвета му да защити тази уязвима част от отбраната на замъка. Той изкачи стълбите, като се опитваше да не дава воля на въображението си, но беше трудно. Убиецът сигурно се беше промъкнал тук, носейки арбалетите, които бяха убили Биърдсмор.
Ралф стигна до първата площадка и влезе в стаята. Убиецът беше използвал този голям прозорец, за да измъкне тайно трупа на бедната Фийби от замъка. Сега Ралф смяташе да го използва за своите тайни цели. Отвори големите капаци и внимателно излезе навън. Денят беше облачен и падащият здрач го правеше още по-мрачен. Той спря, за да затвори капаците зад себе си и предпазливо заслиза. Стъпи на калния бряг и бързо прекоси рова. Тръгна през полето, после се обърна. Видя стражата, но единствената опасност беше, ако убиецът също гледаше навън; това щеше да бъде изключително неблагоприятно обстоятелство.
Ралф продължи. Когато стигна дърветата, спря и се ослуша, извади камата си и навлезе навътре в горичката. Тя сигурно беше много стара, в нея имаше букове, клен, и разбира се, огромни дъбове. Той внимателно ги заразглежда. В кой от тях беше скрито съкровището? Един стар лесничей му беше казал веднъж, че дъбовете могат да растат и живеят стотици години и че докато растат, се променят. Дебелите им стволове се цепят, клоните се изкривяват и удължават, гръмотевичните бури и светкавиците ги чупят.
— Мисли! — прошепна Ралф. — Връщаш се от битка. Трябва да скриеш нещо ценно. — Сердик сигурно е бързал, нетърпелив да се завърне на бойното поле. Тогава какво е направил? Копал ли е?
Ралф се усмихна. Едва ли го е направил. Не е имал времето, нито силите и сечивата, за да изкопае дълбока дупка. А и всичко, скрито под земята скоро е щяло да бъде намерено. Ралф се огледа и преброи седем големи дъба, разделени от храсти и други дървета. Не беше ли седем свещено число за древните ритуали, както и за християнството? Седем тайнства. Седем дни в седмицата. Ралф се изправи и започна да обикаля около дърветата. Опита се да се постави на мястото на онзи раздърпан, уморен и изцапан с кръв оръженосец, получил отговорна мисия.
Писарят спря. Сега горичката беше много тиха, сякаш птиците и животните, които живееха тук, се дразнеха от натрапничеството му и тихичко го наблюдаваха от сгъстяващите се сенки. Той застана пред един от древните дъбове и вдигна глава. Започна да се изкачва. Отначало беше трудно. Ожули краката си, издра ръцете си, но най-накрая стигна до ниските клони, които му предоставиха по-добра опора. Той се изкачваше все по-нагоре, докато клоните изтъняха. Погледна по дължината на дебелия ствол. Не се виждаше никаква пукнатина, нито пролука, никаква хралупа или дупка. Канеше се да слезе долу, когато чу тихи гласове и замръзна. Двама мъже бяха влезли откъм другия край на горичката. Носеха качулки и маски, на гърбовете им висяха колчани, държаха лъкове. Бракониери? Престъпници? Те спряха пред него и зашепнаха, събрали глави. Не можеше да различи нито едно лице, нито някакъв отличителен знак. Мъжете прекосиха поляната и изчезнаха сред храстите. Ралф усети, че ръцете го болят. Канеше се да слезе от дървото, когато се появиха още трима и последваха спътниците си през поляната. Ралф опита да се намести възможно най-удобно, благодарен, че клоните и вейките го скриват. Изчака и най-накрая мъжете се върнаха, този път всички заедно. Ралф надникна надолу. Със сигурност не бяха от замъка и не се интересуваха от лов. Изглежда бяха отишли до края на горичката, бяха погледнали към замъка и се бяха върнали.