— В името на Отца и Сина, и Светия Дух… аз заставам пред Божия олтар — припя той, — пред Бога, който придава радост на моята младост.
Ралф се канеше да отговори, когато прозвуча друг глас, звънлив като камбана.
— Заставам пред Божия олтар, пред Бога, който придава радост на моята младост.
И свещеникът, и писарят замръзнаха. Гласът не беше приятен и звучеше подигравателно.
— Трябва да спрем — настоя Ралф.
— Точно така, писарю, разкарай се — отсече гласът. Две свещи угаснаха.
— Защо двамата не се разкарате и не ни оставите на мира? Какво му е хубавото на този маскарад?
Отец Ейлред спокойно се прекръсти отново и започна литургията. Този път нямаше обидни подмятания. Ралф нервно погледна нагоре. Пламъците на стенните факли се бяха променили; вече не бяха червени и ярки, а слаби и със синкав оттенък. Забеляза колко студено беше станало, както и ужасната миризма, сякаш някой беше разкопал помийна яма. Отец Ейлред остана твърд. Отвори требника и тихо занарежда молитвата, последвана от Посланието. Канеше се да премести требника отдясно на олтара и да вземе Евангелието, когато една от факлите падна от скобата си и едва не улучи олтара.
— Гледай, Ралф! — нареди гласът. — Погледни на стълбите.
Той се подчини и отскочи с ужас. Притъмнялото стълбище беше изчезнало и той седеше в началото на обрасла с гори долина. Беше сигурен, че от двете страни между дърветата се крие цяла войска. Един мъж с товарен кон идваше към него. С всяка стъпка звънчетата на жакета му дрънкаха, сякаш някакво палаво дете беше хванало връзка със звънчета и ги размахваше, само от злобно желание да наруши тишината.
— Не гледай! — прошепна отец Ейлред през рамо. — Ралф, Евангелието от свети Марко.
Ралф откъсна поглед и се загледа в златния кръст на филона на свещеника. Насили се да докосне челото, устните и сърцето си, символичен жест, който показваше, че е готов да слуша и изпълнява предписанията на Евангелието. В кулата настъпи тишина. Отец Ейлред завърши четенето и отиде при причастието. Вдигна хляба и виното. Като насън, Ралф стана да му помогне да измие ръцете си преди освещаването.
Лицето на Ейлред плуваше в пот.
— Спомни си литургията, Ралф — прошепна той. — Не допускай мракът да те уплаши. Кажи псалма с мен.
— „Ще умивам ръцете си в невинност и ще обикалям жертвеника Ти, Господи, за да възвестявам с хвалебствен глас и да разказвам всички Твои чудеса.“12
— Глупаци такива!
Ралф беше сигурен, че гласът е на Биърдсмор.
— Ралф, ти си писар! Кажи на този долнопробен свещеник, че все едно плюе срещу вятъра.
Вратата към кулата се затресе, сякаш мъже с брони се опитваха да нахлуят през нея. Същият звук се носеше и от стълбите, като че ли орда мародери беше проникнала вътре и слизаше надолу с извадени мечове. Ейлред стисна китките на Ралф и го задържа при олтара.
— Остани тук! — прошепна той. — Стой при мен. Ралф беше твърде уплашен, за да се помръдне.
Проехтя какофония от звуци. Хора крещяха, плачеха, стенеха, носеха се остри, ужасни миризми. По стените се появяваха лица, сякаш камъните бяха превърнати в скулптури от невидими ръце. Някъде зави вълк. Ралф погледна нагоре. Стената срещу него беше изчезнала и той отново беше в долината. Зловещата фигура се приближаваше към него. Пред нея се бяха появили два мастифа с очи като адски огньове и оголени свирепи зъби. Ралф почувства някой да го рита в глезена и погледна към свещеника, който държеше причастието в ръцете си.
— Стой до мен, Ралф, и гледай какво държа.
Ралф се подчини. Странните гледки край него ставаха все по-невероятни. Двамата мъже трябваше да се подпрат, за да устоят на силния вятър, който сякаш проникваше през стените. Ралф имаше чувството, че се намира на носа на кораб, който навлиза в буря. Сенки и неясни фигури прелитаха около олтара. Отец Ейлред беше изтощен и говореше тихо, но успя да произнесе свещените думи. Хлябът и виното се превърнаха в свещеното Тяло Христово. Всичко се успокои. Отец Ейлред произнесе молитвата за мъртвите, тържественото призоваване Христос и ангелите му да отведат душите на вярващите, на място, където да намерят мир и покой. След това шумовете утихнаха. Стенните факли се разгоряха. Но точно когато Ралф си мислеше, че вече всичко е приключило, го обзе усещането, че около олтара се затварят врати, които ги обграждат като в клетка. Изпита огромен ужас, сякаш някакво адско изчадие се бе изправило до него. Обзе го пълно отчаяние, чувство, че всичко е безполезно, загуба на време и когато гласът проговори, сякаш идваше от дълбините на неговото собствено сърце.