— Какъв е смисълът, Ралф? Какъв е проклетият смисъл на всичко това? Къде е Биатрис? — Настъпи пауза. — Знаеш къде е тя! Броди из ледената адска пустош. Остави този свещеник да си бърбори!
— Не, това не е вярно! — възкликна внезапно отец Ейлред и обърна бледото си, обляно в пот лице към писаря. — Майка ми е на небето! — промълви той. — Нали така, Ралф?
Писарят отвори уста.
— Пропилях живота си. Все едно да викам насред гробището и да чакам някой да ми отговори. Всичко е напразно.
— Не е напразно! — Ралф усети, че му е трудно да говори. — Изобщо не е напразно, отче!
Свещеникът сякаш се канеше да се отдръпне от олтара. Остави нафората и замръзна, олюлявайки се, сякаш му се искаше да си тръгне, но не можеше.
— Отведи го оттук! — подкани гласът Ралф. — Има нужда от чаша хубав кларет и една засукана женичка!
— Да вървим — изсъска отец Ейлред. — Отслужвам литургия, а Бог не ме чува.
Хорът от гласове се засили, чуха се демонични викове:
— Вървете! Тръгвайте!
Трополенето на стълбите се поднови, стана ужасно студено. Ралф осъзна, че Ейлред е стигнал до славословието. Протегна се и взе потира и нафората. И двете бяха топли.
— Кажи думите! — прошепна той.
Ейлред се олюля, лицето му беше бяло, очите — тъмни локви, изпълнени с болка.
— Кажи думите! — настоя Ралф.
Ейлред се обърна и повърна. Облегна се на стената, кашлящ и плюещ. После тръгна към вратата. Ралф го хвана и го върна обратно. Бутна го към олтара, втренчил поглед в нафората и потира, без да обръща внимание на досадните настоявания на гласа в себе си. После грабна причастието.
— Кажи думите!
— „Чрез Него, в Него и с Него“ — припя отец Ейлред. Ралф вдигна нафората над потира.
— Твое е царството, и силата, и славата, на Отца и Сина и Светия Дух, и сега и винаги, и во веки веков!
Внезапно Ралф почувства топлина и облекчение. Една, две, три сфери от светлина се появиха внезапно, като ярки пламъци на горящи восъчни свещи. Усещането, че е затворен, изчезна. От олтара се понесе приятен аромат. Ейлред въздъхна и продължи литургията. „Отче наш“, целувката на мира13, причастието, най-накрая всичко мина спокойно. Ралф помогна на отец Ейлред да приседне на едно столче.
— Какво стана тук? — попита той.
— Не усещаш ли, Ралф?
— Добре ли си, отче?
— Не усещаш ли? — повтори францисканецът. — Колко е топло и спокойно.
— Да — отвърна писарят. — Усещам.
— Когато бях по-млад и хубав — усмихна се отец Ейлред, — бях заклинател. Това не е първият път, когато се изправям срещу демоните.
— Значи не си прост селски свещеник, за какъвто се представяш.
Францисканецът примигна.
— Някога преподавах в Оксфорд. Бях много самоуверен, мислех само за себе си, в сърцето ми нямаше място за Бога. Бях ловец на демони. Веднъж ме извикаха да прогоня зъл дух от една млада жена в Бинси. Не се бях подготвил добре. Не си свърших работата както трябва и тя умря. — Той вдигна очи. — Но оттогава изкупвам вината си. Моля се на свети Томас Бекет. Знаеш, че нашият орден го почита много. Бих искал да отида на поклонение в гробницата му, но съм толкова слаб и грешен. Всяка година си го обещавам и вечно отлагам. Все някога трябва да го направя. — Той изтри очи с опакото на ръката си. — А ако не успея, Ралф?
— Ще успееш — усмихна се Ралф. — И аз ще те придружа.
Отец Ейлред поклати глава.
— Тази вечер узнах една тайна, Ралф. Ще преживея това, но преди Коледа ще умра. Трябва да се приготвя за дългото пътуване, което ми предстои.
Той стана и започна да се съблича. Олюля се, но Ралф го хвана.
— Ела, отче, ще те върна в стаята ти. Ще пийнем по чаша вино.
ТРЕТА ГЛАВА
Биатрис беше наблюдавала сърцераздирателната драма, която се развиваше на стълбите на Полунощната кула. Всички сенки и видения, които беше виждала в Рейвънскрофт, се събираха тук; Черният Малкин, лейди Йохана, Криспин и Клотилда, други форми и сенки, а близо до вратата — и самият Менестрел.
Биатрис имаше чувството, че реалността ще рухне, както когато беше паднала от стената. Понякога кулата изчезваше и олтарът се оказваше покрито със сняг поле, обкръжено от мрачни, заплашителни гори или червена пустиня, където горещият вятър донасяше всякакви ужасии около олтара.
Виждаше как отец Ейлред отслабва, но Ралф не отстъпваше. Черният Малкин и лейди Йохана изпищяха. Събраха се и други призраци, които къпеха олтара с отровния си дъх, тичаха нагоре-надолу по стълбите, сред тропот на крака и дрънчене на оръжия. През цялото време Менестрелът гледаше с изпълнени с омраза очи как свещеникът възхвалява божествената саможертва. Биатрис откри, че не може да помогне. Беше разкъсана между тревогата за Ралф и внезапните промени на изгледа и пейзажа. Отново бяха сред полето. Отец Ейлред се държеше с мъка срещу ледените пориви на вятъра. Бронирани конници излязоха от гората и нападнаха с наведени копия свещеника и писаря. Биатрис се огледа. Това беше литургия. Някой щеше да помогне.