— Тъжна нощ, а, Ралф? Каква глупост! Толкова души потънаха в мрака.
— Колко са убитите? — попита Ралф.
— Петима от гарнизона и единадесет нападатели. Единият беше в блатото, очевидно е бил твърде тежък и другарите му са го изоставили. Горкият човек, умрял е като куче. — Той забеляза превръзката на ръката на Ралф. — Ранен ли си?
— Просто драскотина, отче. Имаш ли нужда от помощ?
Свещеникът поклати глава.
— Не, но тази нощ няма да се спи много в Рейвънскрофт и тези неща могат да останат тук. Каниш се да заминеш, нали, Ралф?
— Да, отче, при първа възможност. Мисля, че сър Джон ще ме освободи от задълженията ми.
— Добре е да си тръгнеш, Ралф. Тук витае ужасно зло.
— Кой го е донесъл, отче?
— Не знам. — Свещеникът седна на пейката и сложи олтарната покривка в скута си. — Доскоро Рейвънскрофт беше спокойно и щастливо място. — Той махна с ръка. — Да, смяташе се, че тази кула е обитавана от духове, но в стар замък като Рейвънскрофт винаги има неспокойни духове.
— Какво стана по време на литургията? — запита с любопитство Ралф.
— Не знам, но мога да предположа. Съществуват човешки слабости и нещастия, но истинското зло, умишленото, е нещо друго. То призовава господарите на ада. Това изпитах. Не просто неспокойните и нещастни души, които все още може би бродят в сенките, а присъствието на истинско зло. И се запитах какво ли би го довело тук?
— И какъв е отговорът?
— Които си приличат, се привличат, Ралф. Един от нас в този замък, както знаеш, се е превърнал в убиец. Подобно зло привлича вниманието на ада. — Той направи знака за благословия. — Онова, което стана тази нощ, е само началото. Бъди внимателен.
Ралф отиде до Лъвската кула и се качи в стаята си. Отключи вратата и влезе. Легна на леглото и се загледа в стената, припомняйки си събитията от нощта и мрачните думи на отец Ейлред. Погледна превръзката на ръката си, усмихна се, подуши я и внезапно отвори изумен уста. Седна и провеси крака от леглото. Други думи и откъслеци от разговори се върнаха в ума му. Ралф почувства, че се изпотява. Не, не можеше да бъде. Той забрави за ранената си ръка и отиде до масата. Приглади парче пергамент и записа имената на жертвите. Известно време го изучаваше, после захвърли перото, закри лицето си с ръце и тихичко заплака.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Биатрис беше уплашена. Падането й от стената беше унищожило един свят, а сега литургията в Полунощната кула предизвикваше още промени. Странната бакърена светлина беше придобила ослепителен блясък. Сребристите дискове бяха по-сияйни. Небето беше придобило необичаен синьо-златист оттенък, а златните сфери бяха навсякъде в и около Рейвънскрофт. Самата тя се чувстваше по-силна. Презираше Криспин и Клотилда, които беше зърнала с Менестрела в различни части на замъка. Сега те се бяха усмирили и заговорничеха помежду си. Черният Малкин беше по-спокоен, а лейди Йохана беше изчезнала; вече не бродеше и не стенеше в мазето под Полунощната кула.
— Тя продължи пътя си — обясни брат Антоний, докато стояха на моравата след литургията.
— Защо? — попита Биатрис.
— Така пожела. Освободи се от затвора си и сега й е позволено да продължи.
— Ами тези фигури и сенки? Винаги ли ще останат тук?
Брат Антоний поклати глава.
— С времето те ще избледняват като далечно ехо, преди да изчезнат напълно.
— Ами другите? Черният Малкин? Онази нещастница на кръстопътя?
— Бавно, но сигурно тяхната воля ще стигне до едно заключение. И когато пожелаят, пътуването им ще започне.
— Ами аз? — Биатрис се засмя и погледна през рамо към двора. Искаше да се увери, че Ралф е добре.
— Само ти можеш да отговориш на този въпрос, Биатрис Ароунър. Какво би искала ти?
Тя се огледа. Всичко наоколо й беше познато, качетата и кофите, пейката до стената, чиито крака бяха скрити от прораслите тръни, пътят към Малдън. Биатрис гузно си спомни за леля си и чичо си.
— Трябва да отида да ги видя — каза тя.
— Защо? — попита брат Антоний.
— Не знам, но разбирам, че трябва да ги напусна.
— Ами Ралф?
— Винаги ще го обичам. Където и да отпътувам, винаги ще го чакам.
Брат Антоний се усмихна.
— Това е хубаво, Биатрис. Когато Ралф започне своето пътуване, колкото повече го искаш, толкова по-бързо ще пътува.
— И за къде ще отпътуваме?
— Ти знаеш. При Бог, а Бог е вечен. Пътуването ще бъде прекрасно. Искаш ли да тръгнеш, Биатрис?
— Искам да се сбогувам.
— Разбира се.
— Но защо не мога да помогна?
— Откакто умря, ти направи много добрини, Биатрис Ароунър.