— Кръстът на Бритнот! — прошепна той.
Беше тежък, златото беше поне два сантиметра дебело. Парченца от кожената торба все още стояха по него. Ралф затвори очи, без да чува бъбренето на Адам и Мариса, нито горските звуци. Имаше чувството, че се връща назад във времето, че вижда Сердик оръженосеца, който го беше скрил преди толкова години. Представяше си младежа, който бърза от бойното поле, отчаяно иска да се върне и се чуди къде да скрие кръста. Може би е играл тук като малък и е знаел за тази хралупа…?
— Ралф! Ралф! Какво е това?
Адам и Мариса бяха под дъба и го гледаха. Мариса беше взела меча му и го беше хвърлила встрани. Адам протегна ръка.
— Намерил си кръста, нали? Намерил си го! През цялото време си знаел къде е! Пусни го долу! — Алчност блестеше в очите на Адам, устните му бяха полуразтворени.
Ралф пусна кръста, Адам го хвана и двамата с Мариса се отдалечиха. Ралф слезе от дървото, вдигна меча си и седна, облегнат на ствола му.
— Красив е, нали?
Адам и Мариса коленичиха пред него. Ралф забеляза, че Мариса остави арбалета до крака си.
— Великолепен е! — Адам го люлееше, сякаш беше дете.
Ралф протегна ръка.
— Дай да го разгледам пак.
Адам му го подаде. Ралф го вдигна, златото и рубинът пробляснаха на светлината и заблестяха, докато той го въртеше и извиваше.
— Какво ще правиш с него? — попита Мариса.
— Ще го погледам — усмихна се Ралф. — После ще отпътувам за Кентърбъри. Той принадлежи на църквата, свещена реликва е. Сигурен съм, че милорд архиепископът ще ме възнагради добре.
— В Кентърбъри ли? — Лицето на Адам беше пребледняло, очите му невярващо се бяха разширили. — Ще дадеш това на някакви мърморещи свещеници? — Той се наведе. — Това е съкровище, Ралф. Вземи камата си, извади камъка и накарай някой ковач да стопи златото.
— Сердик го е скрил тук — каза Ралф, сякаш не го беше чул, — защото е свещен. Бил е притежаван от смел герой, решен да не го предаде в ръцете на езическия нашественик. — Той сложи кръста на тревата до себе си. — Този кръст ни беше поверен, Адам, но той не принадлежи нито на теб, нито на мен. Адам присви очи.
— Знаел си къде е бил през цялото време. Защо ни доведе тук?
— Ако бях дошъл сам, и без това щяхте да ме последвате. По-добре беше да сте пред очите ми, отколкото да получа стрела в гърба!
— Какво говориш! — остро попита Мариса, но очите й се обърнаха към златния кръст.
— Вижте се само! — отвърна Ралф. — Крадци и убийци! — Ръката му посегна към камата. — Вие не познавате съжалението, нито разкаянието. Душите ви са черни като нощта, а като си помисля, че се представяхте за мои приятели! — Той поклати глава. — Вие сте долни убийци! Знаехте, че търся кръста; едва ли е само легенда, щом Ралф го търси толкова упорито, нали? А аз бях толкова доверчив. — Той залюля кръста в ръцете си. — Записвах откритията си и оставях ръкописа на масата, а вратата си не заключвах. Какво толкова, ако Адам и Мариса, верните приятели на Ралф, са в стаята му? Чудя се колко ли пъти сте влизали. Трябва да сте прочели всяка дума, която съм написал. А после дойде пиршеството на Майския празник, когато всички седяхме на моравата, смеехме се и се шегувахме.
Ралф преглътна сълзите си и се помъчи да се овладее. Адам и Мариса го гледаха, макар вниманието им да беше привлечено най-вече от кръста.
— Бях ужасно глупав — продължи Ралф. — Изпуснах се, че рано или късно ще намеря кръста. Вие решихте, че съм ви отвел достатъчно надалеч. Щяхте да се справите и без Ралф. — Той доближи кръста до лицето на Адам. — И тогава мракът ви завладя. Прибързано решение, нали? Приятелят Ралф ще се разходи по стената, но това не бях аз! Горката Биатрис! Отишла е там и един от вас брутално я уби! Адам и Мариса, влюбената двойка, която винаги обясняваше, че е била заедно, когато нещо ужасно се беше случило!
— Ралф. — Адам поклати глава, но ръката му посегна към дръжката на камата. — Не знаеш какво говориш. Побъркал си се от мъка.
— Какво чакаш, Адам? — усмихна му се Ралф. — Ще ме разубеждаваш ли? Ще чакаш, докато стана и се обърна с гръб към теб? Не, ще остана тук, докато не приключа с историята си.
ПЕТА ГЛАВА
— Не много отдавна… — Ралф се вгледа между убийците и за свое задоволство видя някакво движение между дърветата. Надяваше се сър Джон да е последвал напътствията и съвета му. Засега двамата злодеи не бяха признали нищо.
— Не много отдавна — повтори той — ние бяхме просто двама писари. Ти, Адам, имаше Мариса, аз имах Биатрис. Но щом споменах за кръста на Бритнот, онова, което беше интерес за мен, се превърна в твоя мания. Ти разбра, че много скоро ще го открия. Защо славата трябваше да бъде моя, да не говорим за богатството? Ти или Мариса влизахте в стаята ми. Знаеш ли, още преди Биатрис да умре, долавях парфюм в стаята си, но си мислех, че е следа от нейното присъствие. След като я убихте, продължавах да го усещам, усетих го и в Солната кула. През цялото време той ми вдъхваше смелост. Вярвах, че Биатрис е до мен. Сега разбирам, че си влизала в стаята ми, преди и след смъртта й, за да се ровиш в записките ми и да разбереш какво съм открил. — Той погледна Мариса. Тя изглеждаше напълно спокойна; беше свела глава, гледаше под вежди и на устните й играеше усмивка сякаш се наслаждаваше на собственото си лукавство. — Бях толкова глупав. Наистина ви вярвах. Но малката Фийби не ви повярва, нали? В стаята ми ли те видя? Или подслуша някой от разговорите ви?