Като неврофизиолог, Павлов безспорно се интересуваше от областите, в които липсват психични заболявания. Затова дойде тук, край Амазонка, в такъв остров на душевно здраве. Вече цяла година живееше сред туземците, научил бе езика им, струваше му се, че цял живот е прекарал сред тях, а и те вече го считаха свой. Боледуваха, нещастниците, че какво ли нямаше тук: и малария, и туберкулоза, дори обикновената хрема за тях беше смъртно опасна. Само нямаше душевно болни, нито един луд, нито дори каква да е невроза. Цяла година проучваше, търсеше и все не можеше да открие причината. Хранеха се със същите ястия като съседите си, татуираха се със същата глина, плетяха същите хамаци, работеха със същите земеделски сечива, ловуваха със същите оръжия.
И така, изпаднал в безизходица, отчаян, че отново се бе натикал в задънена улица, той се бе сетил за предишното си увлечение. Подвел се бе от хрумването си. А може би то не е било чак толкова просто хрумване. Може би се бе поддал на оформено в подсъзнанието му решение, повече интуитивно, но единствено правилно. Мнозина преди него бяха правили такива опити. Правил бе и той. Повторил бе експеримента с червеите планарии, у които бе създавал условен рефлекс, пропускайки през тях електрически ток при светване на лампа. Със смлените им тела бе подхранвал други планарии, които след това също така се сгърчваха при запалването на лампата като ударени от ток. Извършвал бе обратен опит с мишки, със съдържанието от чиито мозъци бе инжектирал други мишки. И те по чудо потреперваха като наелектризирани при угасването на светлината. Плъхове с прелято мозъчно съдържание на обучени да се хранят при звънец техни събратя бяха реагирали по същия начин на звънеца. Получавал бе удивителни резултати. И все пак нещо не достигаше, все пак повечето от запомненото се губеше при предаването му в необучените животни. Убеден беше, както казва Хилден, че „молекулите на паметта“ се образуват от рибонуклеиновите киселини. Дразненията на сетивата, превърнати в биотокове, разместват атомите в рибонуклеиновите киселини и така се запечатват в тях. Защо тогава инжектираните в опитните животни рибонуклеинови киселини не пренасяха пълната информация, не запазваха целия спомен, а сякаш предаваха само сянката му, някакво ехо на паметта?
Тук, където няма закон за защита на природата, където всеки има право да избива колкото си ще животни, Павлов реши да продължи изследванията си върху маймуните „игрунки“. Все му се щеше, макар че не го признаваше и пред себе си, да доближи опитите си до човека. Получи същото, както преди — само някакъв отглас от условния рефлекс, слаб, дори спорен.
Тогава се намеси случаят. Без да иска, изпусна шишето с дестилирана вода. Нямаше аламбик, затова реши да употреби следния път само преварена вода, от същата, от която пиеха всички в селото. И дойде чудото. Не можеше да го нарече другояче. Инжектираната маймунка повтори без грешка всички условни рефлекси на обучената си сестра, от която бе взето мозъчното съдържание, сякаш й бяха присадили чуждата глава.
Ученият повтори опита, потрети го. И все същото. Стори му се, че макар да се намираше в област без психични заболявания, той самият щеше да полудее от тържествуващата радост, която преливаше в душата му. Ясна беше пряката връзка с водата. Нещо в нея, някакъв микроелемент, неуловим при обикновените анализи, стабилизираше измененията в „молекулите на паметта“. И може би, а това изглеждаше направо фантастично, на същото вещество се дължеше липсата на душевни страдания в района. Личността на човека е съвкупност от много психични качества и може би на едно от първите места — от натрупаната информация. Нарушенията в паметта се изразяват между другото и в нарушение при използването на информацията главно при нормалните асоциации на възприятията. А това значи нарушение в молекулярната структура на рибонуклеиновите киселини. Непознатото чудодейно вещество, ясно, не позволяваше никакви патологични изменения в тая структура.