Довчера не помислил дори да напусне селото, Стефан Павлов почувства, че повече не може да чака. Трябваше час по-скоро да замине за Манаус. Да отиде в истинска лаборатория, да направи микроанализ на водата, да открие вълшебното вещество.
В тези места решението съвсем не е равносилно на възможността за пътуване. Веднъж седмично минаваше пътническият кораб — гайолата. Но и тя не спираше тук, а до миноритската мисия на тридесет километра надолу по реката.
Не му се работеше от нетърпение. Затова изостави заниманията си и излезе извън селото. Сам. Обикновено не носеше оръжие. Никога не му бе потрябвало. Само ампула със сълзотворен газ. За всеки случай, ако, не дай боже, го срещне ягуар.
Така неусетно достигна брега, където приседна върху един повален дънер и се загледа във водата. Отсрещният бряг едва се провиждаше през гъстите изпарения. На двадесетина метра от него играеха розови делфини. Подскачаха, пръхтяха шумно. А около него беше вчепкало короните си гъмжило от дървета, някаква сатанинска плетеница: огромни люспести гринхарти, червени уалаби, пурпурен, гигантски мори с коренни подпорки, бразилски орехи — всички омотани с чудовищната паяжина на лианите. А извън тоя зелен хаос, зад това горско буйство, в окрайнината над белия плаж растяха саподили, банани и дива захарна тръст, сред които се издигаха палми рафия с листа, дълги по тридесет метра. Из шумата, надвиснала над главата му, грачеха папагали. Маймуни ревачи опитваха издръжливостта на гласните си струни. И на неговите тъпанчета. Из въздуха се носеха вихрушки от пеперуди като вдигнати от вятъра есенни листа.
Каквото и да стореше, мозъкът му не успяваше да се освободи от тая мисъл, от тревожното очакване. Какво щеше да покаже анализът на водата? И щеше ли въобще да покаже нещо? Дали нямаше да излезе обикновена вода като всички други наоколо? И той отново да се озове в задънена улица?
От съседния адиантум — папрат с бодли, се източи към земята дълго люспесто тяло. Павлов повече не го погледна. Боа. Дълга три метра. Вече ги бе опознал добре. Съгласил се бе с шеговитите твърдения на бразилците, че боата е толкова агресивна, колкото саламът. И че вредата от нея е, както от салама — ако преядеш с нея.
А това? Лодка ли беше, или дънер? И кои се въртяха наоколо? Дали наистина каймани?
Предметът приближи. Наистина беше лодка, полупотънала, едва удържаща се на повърхността. И в нея — индианец. Захлупен по очи, с последни сили, той опитваше да доближи брега, като гребеше с някакъв клон. Но влечугите вече губеха търпение, блъскаха се, пляскаха с трионени опашки, посягаха да се прехвърлят през борда й.
Павлов се озърна тревожно. Наблизо не се виждаше никакво кану. Той пък нямаше оръжие. А не беше свикнал да стои бездеен. Докато изтича до селото, докато се върне — всичко щеше да бъде свършено.
Лодката наближи брега. Някакво по-нетърпеливо движение на един от кайманите я блъсна напред, помогна на омаломощения гребец. Ето, дъното зари в пясъка. С последни усилия човекът се надигна, по-право претърколи се навън и запълзя към сушата пред щракащите хищни муцуни.
Ученият хукна нататък. Не си даде сметка как щеше да помогне. Знаеше само, че няма право да остане безучастен зрител.
Индианецът отмаляваше, пълзеше все по-бавно. За щастие и крокодилите взеха да се разколебават. Денем не смееха да преследват плячката си на брега. Един след друг се завръщаха във водата.
Тогава връхлетя новата опасност. Из тръстиковото обрастване изскочи разярен кайман, който начаса се хвърли върху изтощената жертва. Имаше едно обяснение — женска, която пазеше яйцата си. Само тя е толкова дръзка.
Павлов, препречил пътя й, смачка с крак ампулата. От избухналия газ очите му плувнаха в сълзи, дробовете му се раздраха от остра кашлица. А нападателката, все едно не усетила нищо, продължи да се носи напред със застрашително зинали челюсти. Ясно, това оръжие беше безвредно спрямо крокодилите, които по начало издържат дълго без въздух.
Павлов грабна човека под мишниците и го повлече. В този миг ужасните зъби се вкопчиха в глезена му. Той се извъртя и като се давеше от кашлицата, успя да докопа очите на врага си. Натисна с удесеторени сили. И влечугото не устоя. Отпусна страшната си захапка. Докторът отново пое нещастника, отново го помъкна към гората. А тежеше, клетият. Сред дребните и нежни, почти женствени туземци този изглеждаше исполин.
Най-сетне самката се отказа от борбата. Сметнала бе, че вече няма опасност за потомството й. Извърна се рязко и побягна към тръстиката. А спасителят, окървавен и раздърпан, се просна редом със спасения.