Помълча и добави:
— Най-често правят друго. Насъскват съседите едни срещу други. След това нападат победителите, връзват ги и ги откарват да ги съдят за убийство.
Доктор Павлов слушаше потресен. Накрая, неспособен повече да се сдържа, го прекъсна:
— Лемолемо, ела с мен! Да разправиш всичко това пред властите. Да го напишем във вестника.
Както винаги, и тоя път се бе поддал на първия си порив. Ала индианецът от горчив опит познаваше по-добре действителността.
— Никой няма да повярва на Лемолемо. Белите се оправдават „в самоотбрана“. И никой не ги наказва. И пак тръгват да убиват.
Доктор Павлов не се отказваше тъй лесно от това, което беше намислил. Та нали затова, за тази упоритост, се озова чак тук.
— Ще идем, Лемолемо! Ще се борим. Ще докажем.
Индианецът сви рамене.
— Лемолемо ще отиде навсякъде, където му каже неговият старши брат. Но знае — няма полза… И други бели, добри бели, са опитвали. Но все без полза. Добрите бели са безсилни…
Кипусът
Цяла седмица двамата бегълци гребаха срещу течението. Останаха без сили. И ако зависеше от тях, тозчас биха обърнали лодката назад, биха се отпуснали по талвега, та да ги изведе към цивилизацията. А не можеха. Индианците ги следваха по петите. Безшумно, невидими. И само изрядко, при някой завой, при някое забавяне, ги виждаха, като се прокрадват през шубраците, като се хлъзгат с канутата си в сянката на обраслите брегове. Вече не се осмеляваха да нападнат открито.
Като стана дума за това, Жоао подметна:
— Дадохме им добър урок.
Алваро отвърна кисело:
— Добър ли е, или лош, не знам. Знам само, че ние сме тези, които не смеят да слязат на брега. А умирам от глад.
От глад умираше и Жоао. Ала си мълчеше. Все се надяваше, че на диваците накрая ще омръзне тая гонитба. Никога преди не се бе срещал с такава настойчивост. Затова не можеше да си представи, че е възможна. Не можеше да допусне, че съплеменниците на Аруява, старите каляуайхи, бяха успели да подбудят племената наоколо, че вече навред по реката, по двата бряга, из шубраци и дерета, дебнеха готови за убийство до вчера кротки племена, отдавна усмирени, с които бе пушил цигари, бе пил кашаса и задявал девойките им.
Примрели от глад, понякога двамата приближаваха брега, прострелваха някой непредпазлив тапир или капибара, ала всеки път, когато опитваха да се доберат до лова си, от гъстата зеленина ги пресрещаше облак от стрели. И те в миг обсипваха брега с куршуми.
Скоро разбраха, че така само прахосват напразно боеприпасите. Останало им беше едно-единствено сандъче с пълнители. Опразнеха ли и него, щяха да останат съвсем обезоръжени, лесна плячка на враговете си. Затова вече не отвръщаха на предизвикателствата, досетили се бяха какво преследват туземците, а щом чуеха бръмване на стрела, мигновено връщаха назад.
В дъното на лодката се валяха окървавените кости на една чапла, която бе имала непредвидливостта да прелети ниско над лодката им.
Прегладнели, преуморени, изнервени, тласкани само от нагона за живот, те продължаваха да се редуват на веслата.
Внезапно Жоао се усмихна. Това беше първата му усмивка след кървавото клане.
— Казах ли ти, че съм роден под щастлива звезда? — рече той. — В Икитос един, как ли го наричаха, ми нареди… Как пък се казваше и това… Свършваше на нещо като „скот“, „скоп“…
— Хороскоп — подсети го Алваро.
— Точно тъй! И ми рече: „Много ще теглиш, Жоао, ала накрая ще прокопсаш. Ще забогатееш. Злато, толкова злато, че ще те затрупа.“ И наистина тегля, много тегля. Ама все оцелявам. Знам, накрая ще прокопсам. Ще забогатея, вярвай ми!
Той върза за връвта на мотора една кървава кост, спусна я във водата и мигновено я изтегли ведно със захапалата я едра плоска риба, която заподскача бясно в дъното на лодката, като щракаше челюсти подобно на кастанети. Алваро неволно вдигна крака. Не се плашеше толкова нито от крокодили, нито от акули. Пиранхите винаги му вдъхваха непреодолим ужас. Не можеше да си представи нещо по-жестоко от това — да бъде оглозган жив. Жоао не остави плячката си да беснее, а с един удар на тока си смаза главата й.
— Или ще я изядеш ти, или тя ще те изяде — рече философски той.
Алваро не беше вкусвал пиранха нито варена, нито печена. Сега изгълта без остатък така, сурова, полагаемата му се част. С нейната опашка, с ловко дръпване Жоао извади втора риба. И все пак не успяха да се заситят. Стомасите им все отказваха да се примирят със суровото месо.
Внезапно нещо чукна в борда. Жоао мигновено се обърна нататък и стреля. Но не. Не беше стрела. В дъската се бе блъснал едър бръмбар. Метисът прибра гузно оръжието си. Ала не пропусна да отбележи: