И все пак нещо бе понаучил. Ето, онова храстче например пръска упойващ аромат. Но той знаеше — ако постоеше под него десет минути, след това цяла седмица щеше да охка от главоболие. Веднъж го бе ухапала гигантска сколопендра, като оная, която лазеше по падналия във водата дънер. Повече от месец не можа да се дигне от леглото. Друг път се бе хванал за подобна лиана и ръката му мигновено се бе изприщила.
Коварните диваци бяха постигнали целта си, бяха го натикали в Деветия кръг на ада. Примрял от глад, нажилен жестоко от москитите, с подути ръце и лице, с тяло, което смъдеше до полудяване, той смяташе, че вече няма сили да поеме греблата. А и защо да ги поеме? Накъде да гребе? Къде е изходът от тоя лабиринт и къде ли дебнат враговете, скрити зад плаващите дънери?
Вече не се сещаше за проказата, пък и не му оставаше време за това. Сега най-важното беше да спаси кожата си, макар и прокажена. Едва след това щеше да мисли за крузейроси и лепрозориуми.
Внезапно той настръхна. В далечината, през мрежата на водните изпарения и облаците насекоми, нещо мръдна. И видя кану с туземци, което се потулваше сред чудовищните коренни подпори на някакво дърво, наподобили прострените пипала на исполински октопод. В опасността и неговият поглед се бе изострил. Защото ако не се приспособеше към средата, в която бе попаднал, беше обречен на гибел. Като по магия изчезна умората му, изтощението, примирението. Силите му се възвърнаха. Той грабна веслата и загреба лудо в противната посока. Види се, открил ги бе навреме, преди да са свили обръча си около него. Случайно бе улучил пролуката в тоя обръч, улучил бе и главното течение на реката.
Блатата постепенно се отдръпнаха, изостанаха назад. Водата се прибра в ясно очертани брегове. Талвегът показа посоката й. И срещу тоя талвег Алваро отправи лодката си.
Разбрали, че обходът им няма да успее, враговете напуснаха укритията си и се насочиха подире му, струпаха се неволно в куп сред тясното речно корито. Всяка пирога летеше, раздвижвана от мускулите на десетина ръце. Настигаха бързо тежката лодка на уморения Алваро. Ето, приближиха го на по-малко от изстрел. Нещастният беглец вече се чудеше какво да стори — да гребе ли, или да пусне веслата, за да вдигне автомата.
Тогава съдбата отново се намеси. Насреща му сред понесените от течението дървета и купчини трева се зададе някакво особено кълбо — цял разкрач в диаметър, лъскавочерно и трептящо. Без да разбере какво е, само от вродения си страх пред всичко непознато, Алваро отклони лодката с рязко замахване на греблото. Размина се с кълбото на не повече от метър. И както гребеше гърбом, с лице към преследвачите, видя какво стана. Улисани да не изпуснат жертвата си, индианците забелязаха твърде късно чудната топка. Първата пирога опита да се отмести, но се блъсна в следващата. Въпреки това не свари да избяга. Кълбото, едва докоснало борда й, в миг се разпадна, превърна се в някаква черна покривка, която попълзя по бордовете, покри ги. С викове на болка гребците наскачаха във водата. Лодката се завъртя и връхлетя в следващата пирога, чиито гребци също скочиха във водата.
Алваро разбра. Това бяха странстващи хищни мравки, които така, сбити в кълбо, искаха да преплуват реката. И сега се нахвърляха стръвно върху злощастниците, които им се бяха изпречили на пътя. Цялата вражеска флотилия, разстроена от попълзелите малки черни убийци, се превърна в купчина от преобърнати лодки, сред които пляскаха с ръце падналите във водата хора в напразни опити да избягат от милиардите ръфащи насекоми. Няколко каймана, стояли досега незабелязани на брега, се надигнаха и нагазиха във водата.
И тоя път организацията на материята Алваро Бентес да Иса успя да се запази непокътната. Възползвал се от катастрофата, сполетяла враговете му, преди да се окопитят повторно, той взе преднина в жестоката гонитба. Дори най-сетне успя да се нахрани както трябва. Видя на пясъка няколко обърнати по гръб костенурки. Така туземците ловуват. Знаеше, че това, което върши, е кражба, но не се двоуми много. Гладният стомах не признава нравствените норми. Опече едната в корубата й и я изяде. Дори взе част от нея и яйцата й за из път. Напълни и джоба си с листа от храста кока.
Продължи да бяга нагоре по реката, без да се отпусне, още една седмица. От преследвачите му нямаше никакъв знак, но той повече се доверяваше на своето вътрешно чувство, което му подсказваше, че такива безжалостни врагове няма да го изоставят тъй всеопрощаващо. Стоеше все нащрек. Озърташе се при всеки завой, при всяка издадина на брега, където би могла да се скрие засада.