Може би нещо, някакво сетиво, някакъв самотен нерв все още бодърстваше, не угасваше изцяло. Защото, макар и външно в несвяст, усети опасността. Събуди се мигновено, готов за самоотбрана. И видя над себе си Аруява с нож в ръка. И до него изпразнената, вече ненужна пушка. Инстинктивно, с неподозирана пъргавина ритна врага си в корема. Неочаквал това, индианецът се сгърчи от болка и изтърва ножа си, който цопна в реката. В същия миг напрегнал всички сили, Жоао се хвърли отгоре му, верен на себе си. Нападай, винаги нападай! И бог помага на този, който атакува. Не на оногова, който страхливо се отбранява. Беше изтървал шмайзера си в реката. Затова извади пистолета. Натисна спусъка. Езичето щракна напразно. Ясно, куршумите се бяха намокрили. Без да губи време, той измъкна ножа от ботуша си. Ала това забавяне, макар и кратко, само секунда-две, позволи на Аруява да се опомни. С ловко движение той се превъртя няколко пъти и скочи на крака.
Жоао не можа да го настигне. Беше изгубил много кръв. Пред очите му притъмня, колената му се подкосиха и той се свлече безпомощен на земята. Не загуби съзнание. Жизнеността и волята му за живот бяха неизчерпаеми. А не беше годен да напада — тъй както искаше цялото му същество. Врагът му беше обезоръжен и не биваше да го остави безнаказан. Ала тялото вече не се подчиняваше на волята. Той лежеше по очи, привдигнат на лакти, и следеше с поглед противника си, който стоеше на няколко разкрача от него, леко приведен, уверен в недосегаемостта си.
Жоао чу гласа му:
— Ти, отстъпнико! С кожа на брат и с душа на бледолик! Слушай!
Пистолеросът го дебнеше мълчаливо.
— Слушай! — повтори Аруява. — Който е видял Свещената пещера, трябва да умре!
Жоао изръмжа през зъби:
— Какво плещиш и ти? В никаква пещера не съм ходил.
Оня, сякаш не чул, продължи:
— Ти си осъден от съвета на древните пазители. И ще умреш. Под жертвения ташизейро…
Кабокло преценяваше бързо. Каква беше тая Свещена пещера, какъв беше тоя съвет, какви бяха тия древни пазители? Само ташизейро познаваше. Знаеше зловещата му слава.
Но дързостта му се върна скоро. Беше му предсказано от ясновидците. Пък и хороскопът беше потвърдил същото — щеше да забогатее, да се рине в злато. Никой не беше казал, че ще умре, преди да е забогатял.
— Въшльо! — изруга го той. — Ще ме подложиш под жертвеника, ако ме хванеш. А ти още не си ме хванал. Преди това аз ще ти прережа гръкляна.
Зад гърба му някой въздъхна дълбоко. Жоао се извърна рязко. Нямаше никой. Или не, имаше. Подала муцуна над повърхността, огромна риба вдъхваше шумно въздух. Над два метра дълга. Значи в нея се бе отъркал, когато плуваше насам. Арапаима — туземците я викат и „пираруку“. „Пира“ — риба, „руку“ — червена. Защото едрите й люспи имат червеникав оттенък. Ловят я с харпуни. Хванат ли такава плячка, пируват цяла нощ. С нея бяха излезли да дишат и децата й — цяла дузина. Не заслужаваше вниманието му. Жоао се извърна отново към реалната опасност.
Аруява не беше мръднал от мястото си. Стоеше и го измерваше с поглед. Най-после заговори:
— Ти си ранен. Кръвта ти изтича. Накрая все ще се отпуснеш. И тогава Аруява ще те върже. Ще те откара под ташизейро — да изкупиш греха. Аруява ще чака, Аруява не бърза, Аруява има време.
Жоао стисна зъби. Наистина, туземците не бързат. Такъв е девизът им: „Има време!“ За тях винаги има време. И този тук можеше да чака. Истина беше това — накрай раната щеше да сломи волята на Жоао. Тръпките, които преминаваха от време на време през цялото му тяло, скоро щяха да се превърнат в мъчителна треска, която щеше да го тръшне обезсилен на земята. И тогава…
Ами! Нямаше да го тръшне! Жоао щеше да се бори. Щеше да се превърже, да спре кръвта.
Тогава видя върху плаващото късче суша познатото растение. Амапи. С неговите листа индианците обеззаразяват раните си. Той запълзя нататък, посегна да откъсне един лист. Но Аруява го превари. Изскубна цялото храстче, хвърли го в реката. И пак застана, търпелив, безчувствен, в другия край на островчето.
— Аруява ще чака — изсъска той. — Ден, два, три, седмица. Докато отстъпникът падне от изтощение.
Това беше истина, можеше да чака. Ако преди това Жоао не успееше да се справи с него. Но как да се справи, като оня, макар и без оръжие, беше здрав, можеше да бяга, а Жоао губеше сили?
Дали пък не би могъл с ножа? Някога беше един от най-добрите хвърлячи на нож. Нали между другото и на това дължеше славата си. Но прецени начаса. Така, легнал и отпаднал от загубата на кръв, не би могъл да улучи. А не улучеше ли, това значеше да изгуби скъпоценното си оръжие, да остане съвсем беззащитен.
Не посмя. Стисна ножа, стисна зъби. Само това му оставаше — да устои на треската. Докато беше в съзнание, докато държеше ножа, все имаше надежда.