Островчето продължаваше да се носи по течението, неусетно приближило десния бряг, който се изтегляше плавно назад, еднообразен, скучен като някаква отровнозелена планина, в която изсъхналите дървета се белееха като допотопни скелети. А по пясъчните плажове се препичаха крокодили. Из клоните се премятаха паякови маймуни и зелени игуани, катереха се маймуни ревачи, крякаха тукани и папагали ара. Пееха прехласнато авлиги и птици звънари, в плитчините газеха щъркели ябиро и бели чапли, плаваха цели флотилии диви патици, уплашени капибари се гмуркаха безследно във водата.
Аруява стоеше все още прав, търпелив, сякаш забравил врага си. Но не отвръщаше поглед, следеше го с безизразни, студени, решителни очи.
На брега се мярна гол индианец с уме — духова пушка на уста. Жоао неволно се прилепи към земята. Ала разбра скоро. Ловецът се мереше в една едра пеперуда. Индианците предпочитат тези пеперуди пред птичето месо. Смятат ги по-крехки и по-апетитни.
Внезапно реката направи завой. Скалист нос препречи пътя й, затлачен от довлечени с наводненията и натрупани в подножието му дънери и клони. Течението неочаквано забърза. Островчето се устреми неудържимо нататък. В бистрата вода Жоао зърна легнала на дъното, подобна и тя на причудливо усукан дънер, огромна анаконда, около която пъплеха безброй сини крабове.
Плаващият земен къс неочаквано се блъсна в някакъв подводен корен, разтърси се тъй, че правият индианец падна по очи. И в следния миг с трясък се разполови, накъсаха се сплетените коренаци, захвана да се рони задържаната досега от тях пръст.
Двата отломъка бавно се разделиха: върху единия Жоао, Аруява върху другия. Метисът въздъхна облекчено. Отървал се бе най-сетне от тоя твърдоглавец. Никой не би се решил да плува в реката, когато наоколо шарят акули.
Не позна. Не допускаше докъде може да стигне усърдието на туземеца, верността му към дадения обет, дивият му порив да изкупи вината си. Видял, че врагът ще му се изплъзне, без да размисля, Аруява се хвърли във водата, сред множеството на стрелкащите се хищници. Беше отличен плувец. Преди акулите да се усетят, той се хвана за един щръкнал клон и се прехвърли при Жоао. Две озъбени челюсти щракнаха на сантиметър от крака му.
Каболко сметна, че тъкмо сега е неговият момент. Запълзя напред, стиснал здраво камата. Достигна го скоро. Че колко суша беше останала вече! Замахна.
Когато Аруява се извърна, вече беше закъснял. Жоао нанасяше удара си. Наистина не улучи сърцето, но раздра дълбоко рамото му. Кръвта рукна, оплиска цялото тяло. Аруява натика набързо няколко листа в раната си. Тогава видя падналата змийска глава, която продължаваше да хапе настървено въздуха. Досети се изведнъж. Грабна я и замахна с нея срещу врага си. Жоао не устоя. От жива сурукуку не би се уплашил така. Но от мъртвата й глава, която цял час след като бе отрязана, продължава да хапе… Имаше нещо необяснимо, зловещо и тайнствено в това.
И той отстъпи, без да изпуска от поглед неприятеля си, готов за самоотбрана. А треската се усилваше. Огнени тръпки разтърсваха цялото му тяло, сърцето бъхтеше в гърдите като мотора на лодка. Черна мъгла пулсираше пред очите му. Не знаеше след кой удар мракът вече нямаше да се разсее, в кой миг щеше да изгуби съзнание и да се превърне в беззащитна жертва на фанатизирания дивак. Ако беше някой мекушавец, някой като Алваро, навярно щеше да лежи безжизнен труп. Ала Жоао беше от друго тесто, жилаво и яко. Не се разкисваше тъй лесно. Издържаше. Не се отпускаше, умееше да стиска живота между зъбите си.