Наистина твърд беше, упорит беше Жоао. Не по-малко твърд се оказа Аруява. Чиста индианска кръв течеше във вените му, не както в кабокло — наполовина. И още нещо. Жоао мислеше само как да оцелее. Не допускаше, че ще срещне някой, който не държи на живота си; някой, за когото дългът е по-важен и от живота. Затова отначало не се досети какво замисля врагът му. По-право съзнанието му отказа да го възприеме. Толкова противоестествено му изглеждаше. Когато най-сетне не остана никакво съмнение, Жоао потрепера. Сега вече не от треската. Дъхът му пресекна от ужас, от невъзможността да възприеме замисъла на индианеца.
Паднал вече на колене от изтощение, от загубената кръв, Аруява скубеше крайните храстчета на островчето и ги хвърляше във водата. Храстче след храстче, кичур трева след кичур трева. Пръстта взе да се размива, островчето почна да намалява бързо, да потъва — един пръст, два пръста, пет, десет. Водата взе да се просмуква нагоре, да се надига в отделни локвички, които се сливаха една с друга, нарастваха. Речните акули сякаш побесняха, завъртяха се наоколо в светкавични спирали.
— Двамата осквернители вече са мъртви — процеди през стиснати зъби Аруява. — Иде редът на третия. Тогава Аруява ще измие петното. Ще умре и Аруява, но след като умреш и ти, третият…
Чак сега Жоао се усъмни и в храбростта си, и в предсказанията. Ако беше реална опасност, щеше да се справи някак си, щеше да намери изход. С реален враг, с човек, със звяр можеше да се бори. Ала това сега беше друго. Недопустимо беше жив човек, та бил той най-вироглавият индианец, да постъпва така — ведно с врага си да осъжда и себе си на смърт. И то каква смърт — бавно, планомерно, с някаква свръхестествена настойчивост. Когато островчето потънеше, акулите нямаше да правят разлика между осъден и палач. Не можеше да бъде дело на човек. Това беше нещо различно, свръхчовешко — такава демонична стръв за унищожение, за самоунищожение. Ами ако беше самият Свирач? И така искаше да го изпрати на дъното. Да му изгризе корема. Пък акулите са само негови помагачи…
Той се прекръсти бързо. Санта Мария! Повтори, потрети. Закръсти се лудо. Злите духове бягат от светия кръст…
Този не избяга. Остана. Не спря разрушителното си дело. Глезените му вече бяха залети с вода, а той със същата настървеност продължаваше да кърти окрайнината на островчето, да руши и своята опора.
Улисан, напънал се да изтръгне един по-упорит корен, индианецът не видя как отново опряха в някакъв проточен в реката пясъчен откос. Когато разбра какво е станало, той скочи в плитчината да изтласка обратно островчето. И наистина успя. Течението отново пое разпадащия се къс суша, завъртя го и го понесе надолу. Само че не можа да се покатери отново върху него, не можа да се убеди сам, с очите си, че е изпълнил дълга си.
Останал без сили, Аруява се подхлъзна назад, олюля се обезсилен и внезапно се строполи в безсъзнание върху пясъка. Вече можеше да умре и той. Врагът му, все едно, беше обречен.
Две грешки
Още отдалеч се чу сирената на гайолата и не след дълго тя се зададе иззад завоя, размахала забързана двете си плавателни колела като плувец, който с последни сили гребе към брега. Завъртя се тромаво в голяма дъга и бавно, предпазливо опря в дървения кей, подобна на чудновата трикатна етажерка, претрупана с хора и товари. Гайола всъщност значи клетка. Матросът на трапа изблъска назад тълпата, която напираше към палубите. Разчисти пътя за пасажерите, които слизаха на брега. Впрочем слизаха не само тези, за които пътуването беше свършило. Слизаха всички годни за работа. Тук, на тая спирка, трябваше да насекат дърва и да накосят сено. Дървата бяха нужни за парните котли, а сеното — за мършавите телета на най-горната палуба, които бяха предназначени за готварницата. Корабите предпочитат да си носят месото живо, отколкото да харчат пари за скъпи хладилници. А пътниците отдавна се бяха примирили с тоя обичай. Нима капитанът, кормчията, огнярят, кокът и двамата редови моряци, колкото беше целият екипаж, трябваше да зарежат задълженията си и да се заловят с коситба и сечене? Те бяха седмина. Нямаше да им стигне цяла седмица за работа, която множеството щеше да претупа за няколко часа.
Направиха отстъпка само на доктор Павлов. Познаваха го. Пък и да не го познаваха, достатъчно им бе да видят смарагдовия му пръстен, за да му засвидетелстват уважението си.
В селвата лицето му бе позагрубяло, помургавяло. Въпреки това той все си оставаше повече подобен на дребен чиновник след отпуска на море, нерешителен и плах, отколкото на всеотдаен учен.