— Знам го, сеньор доктор. Една примитивна организация на материята с латинското название „микобактериум лепре“ опитва да размести атомите в молекулите на друга по-съвършена организация, наречена Алваро.
Доктор Павлов го изгледа съчувствено. Не се бе излъгал в неговата интелигентност. След толкова дългия си престой сред неуките индианци, макар че ги бе обикнал поради непосредствеността и простодушието им, бе зажаднял за среща с по-културен човек — с по-близки до неговите мисли и преживявания.
Доволен беше и Алваро. И той изпитваше удоволствие от разговора с чуждестранния лекар. А имаше и друго. Чужденците обикновено имат много пари. Чужденците са луди по индиански сувенири: антична керамика, каменни сечива, лъкове и стрели. Луди пари дават за всяка отломка, останала от времето на инкската държава. Ако този доктор беше от ония, които разполагаха с пари, това щеше да се окаже от полза за Алваро. Защото Алваро пък вместо пари притежаваше стока, която струваше много повече от всичко предлагано досега. Алваро имаше на разположение цял инка, напълно запазен, с облекло, с оръжия, с украшения. Етнографите, археолозите, антрополозите биха се изпребили да се доберат до неговия инка. Ала Алваро знаеше цената на откритието си. И ако не беше тая проклета болест, щеше да чака, колкото е нужно, за да получи цената, която заслужава. Сега, уви, трябваше да бърза. Нали от това бързане, понеже беше останал съвсем без пари, продаде, дето се казва, на безценица златната гривна от ръката на мъртвеца. Сега всъщност беше тръгнал да дири едного, за когото беше подочул, че е във връзка с бандата пласьори на разни индиански антики. А беше уверен, че тая банда щеше да му остави най-много една пета от истинската стойност. Колко по-изгодно щеше да бъде той самият да си намери купувача.
Гайолата се плъзгаше по течението, помъкнала цялото множество и човешката глъчка със себе си, по-близо до десния бряг, който пъплеше бавно назад еднообразен и отегчителен — една безкрайна плетеница от дървета, палми, лиани и изсъхнали дънери, докато левият бряг едва се провиждаше в далечината, замрежен от водните изпарения. Лявата вълна, вдигната от корабния нос, се губеше някъде навътре, заличена от накъдрения талвег, а дясната настъпваше бавно и уверено към брега, за да се плисне шумно в гъстата стена на тръстиката.
След дълго замисляне доктор Павлов запита:
— Защо не се лекувате?
Алваро слъга набързо:
— Запазил съм си мястото в лепрозориума. Ала преди това ми се наложи да извърша една сделка. Затова…
Сега беше моментът.
— Не познавам вашите интереси — додаде той. — Аз обаче се занимавам с индианското минало. Инкската държава, прединкския период…
Павлов неволно се усмихна. Мнозина се занимаваха: любители, археолози, авантюристи, прости иманяри.
— За всеки културен човек — рече той, — особено ваш сънародник, тези увлечения са оправдани.
— Моето не е увлечение. Аз имам постижения.
— А публикации?
— Не съм ги публикувал. Само ги притежавам. И мога да ги преотстъпя.
Роден психолог, Алваро мигновено усети сянката в очите на събеседника си, който бе доловил търговския намек.
— Как да ви обясня? Вие ме виждате. Материално притеснен. Такъв е нашият свят. Вчера си имал, днес нямаш. А аз трябва да получа парите за лепрозориума.
Когато поискаше, можеше да бъде трогателно откровен:
— Заради това, заради здравето съм принуден. Иначе сам щях… Но няма да крия. Вие сте честен човек. Ще ви се доверя… Открих трупа на някогашен инкски първенец. С дрехите, с оръжието, с накитите му. И с един кипус в ръка…
— Намерили сте труп? Но тук органичната материя изгнива за часове.
— Не тук, а другаде. В Андите. Замръзнал труп. Напълно запазен, сякаш заспал. И чака някой да го стопли, да го събуди. За да му разкаже всичко, което знае. За своето време, за държавата си, за заровените богатства…
И без това беше страшно задушно. Такава влажност, че в дробовете вместо въздух нахлуваше някаква лепкава маса. Павлов усети как му става още по-задушно. През съзнанието му прелитна, сякаш го прониза с огнен шиш, нелепа, натрапчива мисъл: „Ами ако този мозък наистина заговори? Ако серумът, изготвен от него, бъде впръскан в друг мозък и чрез чуждата уста заговори?“
Тутакси сподави тая мисъл. Стисна зъби. Сега имаше друга цел. Трябваше да завърши онова, което бе започнал — да открие тайнственото свойство на водата. Нима цял живот щеше да се прехвърля от задача към задача, без да доведе нито една докрай, като пеперуда по цветята? И против волята си рече:
— Защо не уведомите властите?
Алваро го изгледа с трагично учудване.
— Защото имам нужда от пари!