Разумът му опитваше да го възпре, да охлади огъня, който се разгаряше в гърдите му. Съзнаваше, че греши. Предчувстваше, че ще плаща тая грешка. А не можеше да устои. Изкушението беше преголямо. Нима цял живот щеше да се мята от една идея към друга, от една задача към друга, без да завърши започнатото? Нима професор Константинов и тоя път щеше да излезе прав?
И въпреки това, въпреки здравия разум, сякаш против волята си, сякаш хипнотизиран от виденията на всичко, което го очакваше да преживее, без да си даде сметка за последиците от това, поддал се на порива си, той пошепна:
— Съгласен съм!
Серингейрос
Аруява пак се излъга. Жоао, останал на плаващия остров, който се разпадаше бързо сред акулското гъмжило, съвсем не мислеше да умира. Жилаво беше тялото му, корава — душата му. Можеше да се скрие под ноктите и пак да не излезе. Има хора, които при първата трудност се предават, отказват се от всякаква съпротива. В треската Жоао си припомняше ту една, ту друга случка от миналото си. Малко беше радостта в живота му. Повече мъка, тегло, каквото малцина могат да претеглят. Повечето като него изкапаха по пътя. Той оцеля. Веднъж, когато бягаха от враждебна банда закупчици на каучук, лодката им се преобърна. Двама изплуваха на едно пусто островче. Останаха там една седмица. Ех, гладуваха наистина, ама все се намираше нещо, ту костенурчени яйца, ту жаба, ту рак. И вода в изобилие — цяла река. А другарят му умря. От страх без съмнение. Заслабна, отпусна се, стопи се.
Ала Жоао нямаше намерение да умира от страх. И сега, в тая каша, в която бе затънал с двата крака. Не за пръв път смъртта го хващаше за крачолите и го теглеше надолу, в дупката. Ала той винаги успяваше да я изрита. Щеше да се измъкне и сега, макар и трескав, макар и ранен, върху това разпадащо се островче. Не помисляше дори да преплува до брега — тъй изтощен, с тоя зловещ ескорт от акули. Щеше да се измъкне и тоя път, както винаги досега. Предсказанията не лъжат. Очакваше го голямо тегло, но накрая щеше да забогатее. И то не как да е, там някак да свързва двата края, ами в злато щеше да се рови. В камари от злато. На Мигел Едноокия например бяха предсказали да се пази от плитка вода. И той наистина се удави — в една локва, в която се бе пльоснал пиян-залян. Франсиско пък, на когото пророкуваха смърт от отрова и заради това заряза змиеловството, се отрови с гъби. И само те ли? Цяла върволица отдавна умрели хора се източи пред очите му. Един след друг, един след друг…
Той се сепна. Ясно, бълнуваше. Главата му бучеше. Болеше тъй, сякаш я стягаше нажежен обръч. Сърцето бъхтеше пресилено, ще речеш, изпълнило цялото му тяло. Учестеният му пулс топуркаше лудо в челото, в тила, в ръцете, в краката.
Усети, че сушата под него потъваше все по-бързо и краката му вече бяха залети от водата. Покрай тях подскачаха някакви плоски риби с издути чела и страшни зъбати челюсти. Леден ужас стегна сърцето му. Пиранхи! Акулите бяха изчезнали, ала пиранхите не му изглеждаха по-желани съседи. С мъчително усилие, той изпълзя на по-устойчиво място. Но беше сигурен, че това е временно спасение. Чуваше как опората под него проскърцва, пращи от разкъсващите се корени, които я държаха!
Не! Нямаше да загине! Щом като не можеше да преплува до брега, трябваше да попречи на това разпадане. А как? Не беше ли и това някакво ново бълнуване, нова приумица на трескавия му мозък?
Жоао изхлузи брезентената си риза и бавно, търпеливо, стиснал ножа с треперещи от треската пръсти, я насече на ивици. Навърза ги една за друга, след което ги усука в здрава връв. После пълзешком, завъртайки се като часовникова стрелка, опита да опаше с връвта разнищващите се корени и буци пръст. От миризмата на капналата кръв пиранхите полудяха, заподскачаха настървено, защракаха челюсти. Водата завря в бесен въртеж от пръски и люспести гърбове. Раненият едва успяваше да опази отмалелите си пръсти от неспирните атаки на налитащите челюсти.
Внезапно с лек пукот връвта се скъса. Наистина как биха могли да издържат тия усукани парцалчета на този мощен натиск? Жоао посегна в последния миг, улови връвта. Но преди да я издърпа докрай, изгуби съзнание.
Колко ли време бе лежал така, безпомощно проснат върху тая несигурна опора? Събуди го остра болка в прасеца. Той мръдна крака си, от който отскочи малка пиранха с късче месо в челюстта си. Кабокло бързо се сви върху тясната повърхност, колкото един леген, останала още незалята от водата. Озърна се безпомощно. Наоколо само вода. И глутница хищни риби, които подскачат наоколо, побеснели от мириса на кръвта му.