Когато огладня, приближи брега, за да застреля едно тапирче. Опече го още там и изяде от него колкото можа. Останалото хвърли. Щеше да се развали до утре. Когато свърши вечерята си, нощта вече беше настъпила. За по-безопасно се нагласи за сън в лодката, като я върза за един паднал в реката дънер.
Вече заспиваше, когато дочу някакво пръхтене. Какво ли можеше да бъде? Дали пък сирена? Но не. Сирените не пръхтят. Те пеят и с песента си увличат мъжете в дълбините. Или пък боуини, гигантската змия, не обикновената сукуружу — анакондата, а Господарят на водите. Той понякога може да се превърне и на кораб, от който срещнатите други кораби потъват, а хората полудяват. Или пък Курупири? Единият му крак е човешки, другият ягуарски. Отнема разума на тоя, който само го погледне.
Жоао надзърна през борда. И тозчас въздъхна облекчено. Във водата се плискаха няколко амазонски делфини. Дори да са омагьосани, делфините не са опасни за мъжете. Само за жените. Защото се превръщат на хубави момци и увличат срещнатите наивнички към дъното.
После заспа. На заранта продължи пътя си. Все така, без никакви произшествия. Тук капибара, там костенурка — все успяваше да засити глада си. Пътува дълго, дни наред. Видеше ли хора или лодки към брега, не се отбиваше нататък. Все още се предпазваше. Накрай се убеди, никой не го преследваше вече. Може би и оня туземец край колибата на Мигел. Когато си помисли за това, му стана някак противно от себе си, ала махна с ръка. По-добре един невинен мъртъв, отколкото един истински враг жив.
Веднъж преяде с риба тъй, че до другата заран лежа в дъното на лодката. Беше видял раздвижване по реката, сякаш вятърът се бе усилил внезапно и бе развълнувал повърхността. Цели камари риби бягаха към плитчината, някои дори се хвърляха и върху пясъчния плаж. Гонеха ги делфините бото.
Когато накрай престана да брои дните, внезапно зад един завой видя градчето. Всъщност какво градче беше и то — двадесетина къщурки, покрити с гофрирана ламарина, църква и затвор около един прашен площад с няколко кръчми — кафенета, един полицейски участък и един публичен дом, обкръжени от стотина прогнили бараки. Из междините, предназначени за дворове и улички, сновяха свини и кокошки. По покривите бяха накацали лешояди, които дебнеха да докопат първи изхвърлените направо от прозорците боклуци.
Жоао върза лодката за дървения кей и тръгна към познатото му кафене. Ритна вратата с крак — някогашното му самочувствие на безнаказаност отново се бе върнало. В тъмното помещение край непокритите маси седяха няколко души, които спореха разгорещено пред чаши с кашаса. Радиото върху тезгяха току-що беше предало резултата от последния мач. Жоао не ги погледна, а седна на една празна маса. Известно му беше: когато бразилец говори за футбол, не го прекъсвай. Няма да ти отговори, а може да извади ножа. Ако изпуснеш лоша дума за отбора му или за любимия футболист, рискуваш живота си. Футболното поражение тук се приема като национална катастрофа. Повечето бразилци не знаят кой е президентът на страната, но всеки ще ти изброи футболните звезди.
Най-сетне разговорът поутихна. Тогава кръчмарят зърна новия посетител. Напусна клиентите си и тръгна към него.
— Жоао! — извика той. — Да те благослови Богородица! Откъде довтаса?
Още неколцина, като чуха името му, скочиха да се здрависват с него. Жоао се усмихна самодоволно. Навред имаше приятели. Защото всички знаеха колко бързо вади пистолета и камата. Насядаха край него. Без да му е заръчано, стопанинът донесе нова кашаса. Заговориха шумно.
По едно време кръчмарят го бутна с лакът, даде му знак с око. И Жоао стана, вмъкна се в страничната стаичка.
— Слушай! — рече кръчмарят. — Нали с тебе беше тръгнал един загладен кариока…
Жоао трепна.
— Какво има?
— Той е тук. С още петима. Отиват някъде. А се носят слухове. Бил намерил съкровище. Продал някаква златна гривна. Старовремска.
— Къде е сега? — прекъсна го Жоао.
— Навярно на кея. Ама и за мен да има нещо. Стягат лодката за път.
Пистолеросът не го изчака да довърши, а излетя навън. Тичешком се втурна към реката. Значи и Алваро се е отървал! Браво на това момче! Ще стане човек. Ядът му отдавна се бе изпарил. Жоао сам се познаваше, сам си се надсмиваше. В момента, когато е ядосан, може да те застреля, без да му мигне окото. Бърза да превари, стреля, хвърля ножа. Но мине ли час-два, забравя. Все едно, нищо не е било.
И сега не се замисли дори честно ли беше постъпил Алваро тогава, като го изостави ранен в реката. Всъщност за него нямаше честно и нечестно, нравствено и безнравствено, добра и зло. Съществуваше само нуждата на момента. Ако имаше оръжие тогава, без колебание щеше да го застреля. Защото така го изискваше моментът. Сега не го изискваше. Останало беше само едно — приятното чувство, че бе срещнал отново Алваро, един от малцината, които кога да е му бяха ставали симпатични.