Инти — всевишният, богът на всички богове, сякаш беше вдигнал от него десница. Иначе не би го изправил срещу каймана. Сам, отмалял, обезоръжен.
Ако беше здрав и отпочинал, Лемолемо би опитал да избяга. Плуваше като риба, умееше леко да завива настрани. А кайманът плува бързо, само че направо. Трудно променя посоката.
Макар и убеден в безсилието си, Лемолемо отново направи опит да бяга. Загреба с ръце, размята крака. А брегът едва се провиждаше в тъмнината. Сигурен беше, че врагът ще го превари. Погледна назад през рамо. И го видя. Крокодилът беше почти опрял морда в краката му, раззиваше челюсти.
Нямаше друг изход. Нещастникът се извърна рязко назад и в отчаян порив се хвърли срещу хищника. Ужасните челюсти — те сега бяха единствената заплаха. Трябваше да ги обезвреди! А за това имаше само един начин. Той го знаеше. Когато хванеха крокодил на въдица, съплеменниците му го обезвреждаха, като му връзваха муцуната с въже. Сега Лемолемо не разполагаше с въже, затова пък имаше силни ръце. Тъй стисна озъбените челюсти в отчаяна хватка, увисна на тях. Кайманът побесня, размята се лудо, завъргаля се във водата като свредел, зашиба ожесточено с опашка. На човека не оставаше нищо друго. Само гледаше да се удържи колкото може по-дълго на тая бронирана муцуна, да не я освобождава. И да се пази от страшната опашка. Изпуснеше ли се в тоя див водовъртеж, това щеше да означава краят.
Вече се задушаваше. Звярът се премяташе толкова бързо, че не му оставяше време дори да поеме въздух. Усещаше как ръцете му, разтрепераните от изтощение пръсти, изпускат грапавата морда.
И изведнъж въртенето спря. Чудовището се загърчи на място, сковано от някаква страшна сила. Лемолемо подаде глава. И обезумя от ужас пред новата заплаха. Огромна анаконда — сукуружу, беше оплела в чудовищен възел бронираното крокодилско туловище. Тя беше по-дебела от човешко тяло, покрита с едри лъскави люспи. Всъщност дали беше сукуружу, обикновена змия с необикновени размери; или боуини, фантастичното водно страшилище, от което треперят всички покрай Амазонка — зъл дух, способен само с поглед да изпепели жертвата си?
От боуини човек обезумява. А Лемолемо не обезумя. Или по-право обезумя от страх. Не се натика сам в устата му, както разказват легендите, а се отхвърли надире, пусна озъбената челюст и заплува по-далеч от счепканите страшилища. А беше отпаднал, смазан от умора. Останала му беше сила, колкото да се държи над водата. Не повече. Напразно се мъчеше да се отклони към брега. Течението го отвличаше неумолимо навътре. Измъкна го от притихналия залив. Извън гористия нос, който пазеше завет, в откритата река вълните го поеха върху разлюлените си гърбове. Лемолемо усети, че няма да оцелее повече в тая борба. Преуморен беше. Обезсиленото му тяло не смогваше да се задържа над водата. Все по-често се отпускаше безпомощно надолу, към бездната. Вълните, блъскани безредно, се плискаха в устата му, задавяха го. При буря рибите потъват в дълбините, при буря пиранхите не нападат. Ала и без пиранхи, без крокодили, без анаконди Лемолемо виждаше приближаващата смърт. Виждаше, че няма изгледи за спасение. Никакви. Разумът, доколкото още мъждукаше в преумореното му съзнание, му подсказваше да се отпусне, да преустанови борбата. Ала нещо друго, някаква неутолима жажда за живот все още раздвижваше мускулите му, поддържаше го на повърхността, разпъваше дробовете му за въздух.
Колко ли време се бе борил със стихията? Минути ли, часове ли, вечност ли? Вече не мислеше, не съобразяваше. Не съзнанието му го държеше над водата, а нещо друго — някакъв неугаснал прост рефлекс, който свиваше и разпускаше ритмично мускулите му.
Повече не можеше! Нищо не можеше да помогне: нито жаждата за живот, нито привързаността към племето, нито дългът. Все по-често потъваше, все по-трудно изплуваше нагоре за въздух. Осквернителите щяха да останат ненаказани.
Изведнъж в загасващото му съзнание блесна последната искрица от нагона за живот. Усети как някакво едро тяло се отърка в него. Какво ли беше то? Дали костенурка или пираруку, безвредна риба или пък акула, сукуружу или кайман? Амазонка гъмжи от врагове, хищни, ненаситни.
Както понякога съвсем неочаквано при най-слабия полъх на вятъра избухва угаснал горски пожар, тъй при това леко докосване и неговият угасващ живот отново се разгоря. Лемолемо отново размаха ръце към брега. Ала това последно припламване беше по-краткотрайно. Само след няколко маха отново потъна. И в същия миг непознатото същество се мушна под него, извади го на повърхността. После го понесе нанякъде. С последни сили удавникът го видя. Позна го. Иния — бото! Мощен триметров делфин.