— Задачата е изпълнена блестящо — докладва той с очарователна усмивка.
Ученият коленичи. Огледа апарата, провери скобите, уплътнителя на капака, опипа с длани хладината на стените.
— Да се надяваме, че всичко е благополучно. В това време и аз не седях бездеен. Подготвих всичко, цялата апаратура. Още днес започваме приготовлението на серума.
Наистина през тия дни и седмици той съвсем не бе стоял без работа. Надали друг път е бивал по-зает. И то не само с подготовката за големия опит, не само в лабораторията, която бе приспособил. Даже повече с другото — бе събрал всички материали относно историята на инките, които можеха да се намерят в Манаус: за държавното им устройство, религията, езика, писмеността им. Особено за писмеността. Беше се впуснал в това проучване с цялата страст, на която беше способен.
Алваро най-сетне изрече съмнението, въпроса, който не му даваше покой от толкова време насам:
— Ще проговори ли, сеньор доктор? Дали ще ни разкаже всичко?
Павлов се сепна.
— Човекът не е планария, не е и плъх.
Не посмя да потвърди или да отрече напълно хипотезата си, което значеше за него да отрече себе си.
— Може би… — той се поколеба. — Не е изключено да успеем. Не е изключено да проникнем в спомените на тоя нещастник, да използваме съдържанието на неговата памет.
Алваро възкликна радостно:
— Мозъкът заговаря! И назовава скривалището. Разтълкува смисъла на тринадесетте възела. Вие навярно сте чували. Фон Ритер от Кито смята, че това означава тринадесетия вулкан на север от Куско. Пълчища иманяри са преровили Ел Сангай, Свещената планина на главорезите шуари.
— Чувал съм. Но съм чул и друго — че нищо не са намерили.
— Ами ако тринадесетият възел не значи тринадесетият вулкан — подметна замислен Алваро. — А тринадесетата река? Или нещо съвсем различно. Все това си мисля — тринадесетата река: Мараньон ли е, или Укаяли. Някоя от „гърмящите реки“, които се спускат от Андите.
Павлов отнесе хладилната камера в лабораторията си. Постави я за размразяване. И се върна. Седна срещу госта си. Заговори. Възбуден беше. Искаше му се да излее пред някого част от бурята, що бушуваше в гърдите му, вълнението пред решителния опит, за който бе мечтал години поред. А сега, изправен пред него, той изведнъж се бе почувствал неподготвен, слаб, почти безсилен.
— Имам ли право? — И повтори. — Имам ли право да извикам на живот една мъртва душа? Не да съживя организма, да го реанимирам, а да съживя само душата му. Да я извикам за разговор. Като спиритически медиум.
— Защо не? — намеси се Алваро. — Защо да не научим от него, каквото знае? Индианецът и тъй, и инак си е мъртъв. Защо мозъкът му да изгние напразно?
Черната прислужница влезе безшумно да им поднесе кафе.
Алваро я изчака да напусне стаята и почти издекламира:
— Така го възпяваме ние: черно като смъртта, силно като любовта, сладко като целувката и горещо като ада. И въпреки тези поетични излияния при криза горим кафето в локомотивите.
Сякаш не бе го чул, Павлов продължи да изказва на глас съмненията и колебанията си:
— Личността — това е съвкупност от всичко преживяно, от спомените, които оформят самоосъзнаването. Запазиш ли паметта в нейните материални носители, все едно, постигаш безсмъртието.
Алваро неволно скочи на крака. Само това не му бе идвало наум. Бе премислил всичко: лепрозориума, укриването на престъплението си, власт и сила. Само не и безсмъртието. Има хора, уморени от живота безволници. За тях не е нужно безсмъртие. То е отредено за силните воли, за тези, които обичат живота — като Алваро. За жалост колкото и да е жизнен, все някога и Алваро трябва да умре. А сега, при това откритие! Не би ли могло тогава съдържанието на неговия мозък да бъде прелято в друго, младо тяло? И това съдържание, все едно душата на Алваро, присадена на друга почва, да почне отново да живее… И тъй — до безкрайност…
Задъха се пред неограничените възможности, пред свръхестествените възможности, които се откриваха напреде му. Но той беше образован човек. Не вярваше в свръхестественото.
— И все пак — промълви Алваро. — Убеден ли сте, че така, с прехвърлянето на паметта от един човек в друг, ще премине всичко, което наричаме личност? Както преливаме кръв. Или нещо ще остане? И тогава вместо безсмъртие ще се получи само просто предаване на запомнени случки и знания. А това става и сега чрез обикновената писменост. Мнозина пишат мемоари, но безсмъртни не стават.
Павлов сви рамене.
— Че как да ви кажа, драги Алваро? Не, не съм уверен. Въпросът е толкова сложен. Някои считат, че така, с мозъчния серум, могат да се предават и емоциите. Други пък придават на емоциите биоелектрична същност. Едно е безспорно. За да има личност, безусловно необходимо е познанието, информацията, споменът.