— Но дали само това? Или още нещо?
— Може би и въображение, способност да се комбинира. И колкото е по-богат материалът за избор, толкова по-големи са комбинативните способности на въображението.
Раздвиженият мозък на Алваро не спираше да задава нови въпроси:
— Според вас достатъчно ли е само количеството на информацията?
— Изглежда, че не е. И електронноизчислителната машина помни. Количеството на информацията в мозъка на делфина превишава тая на човека. И въпреки това човекът е господарят на света. Защо ли? Изглежда, че над информацията, събирана в запомнящите белтъчни устройства, у човека има още нещо — някакво творческо зрънце, което обуславя интелекта. Има велики откриватели с огромна памет: Нютон, Лайбниц, Кювие, Спенсер. Безспорна е ролята на паметта, на натрупаната информация, за работата на учения. Но как да си обясним другото явление, как е възможно раждането на гения в хора, които не са се отличавали с особено силна памет: Гаус, Уат, Линей, Спиноза, Русо, Хегел, Фарадей, Айнщайн…
— Именно това! Какво е това зрънце? Къде се крие? Зрънцето, което отличава личността Алваро от написаната автобиография?
Павлов се усмихна безпомощно:
— Не мога да го определя. Мога само да го илюстрирам с два примера. Първо — една огромна строителна площадка, на която са натрупани тухли, вар, пясък, камъни, цимент, керемиди, стъкло, желязо, пластмаси, дърво в най-различни размери. И един невежа сред тях, който се чуди как да се оправи сред тая грамада. И, второ — само камък. Нищо друго. Но пред него един човек. С творческото зрънце. И от простия камък израстват пирамидите, сфинксовете, Луксор, Партенона. Ето това зрънце може би е човекът. Не знам кой е неговият носител: РНК, ДНК или…
Той стана.
— Не мога да стоя така! Не ми се сърдете! Ще ви оставя, за да отида в лабораторията. Не ме търсете, докато не ви се обадя аз!
И сякаш замаян, хипнотизиран, напусна стаята. Стана и Алваро, влезе в спалнята. Само че не се отпусна. Не разчиташе на това, че ученият сам ще го потърси. Никому не вярваше на тоя свят. Всъщност какво би попречило на тоя гринго — чужденец, когато добие серума, да се измъкне без следа? И да зареже този, който с риск на живота си бе намерил замръзналия мозък. Всеки съди за другите по себе си. Не, Алваро нямаше да го чака. Щеше да го следи, щеше да го дебне.
И го дебна цели два дни и две нощи. Освободи черната прислужница, отпрати я у дома й върху сала. През това време Павлов нито яде, нито пи. Само потракването на стъклениците издаваше, че е там, че работи.
На третия ден той отвори вратата. Алваро изхвърча от своята стая.
— Е? — не можа да сдържи той въпроса си.
Павлов седна, по-право се строполи на стола. В ръката си държеше пълна стъкленичка.
— Ето го! — пошепна той. — Еликсирът на паметта!
Алваро се изправи пред него.
— Готов съм, сеньор доктор.
Ученият поклати глава.
— Не! Това няма да стане!
— Но защо, сеньоре? Не заслужавам ли това аз, който рискувах живота си? Нима не ми вярвате?
Павлов се усмихна:
— Не е за вяра, драги Алваро. За друго е. Аз нямам право да правя опити върху хора. Никакво право. Само върху себе си. Само със своя живот мога да разполагам.
Подозренията на Алваро се усилваха. Ясно, хитрува. Всички на тоя свят искаха да го надхитрят. Изгарящ от нетърпение, той беше готов да избухне. И тоя път доброто му възпитание надделя. И пресметливостта.
— Но аз съм съгласен. Ще ви дам писмена декларация.
Отпуснат върху стола, смазан от умора, Павлов сякаш беше заспал. Но не, не спеше. Заговори отново:
— И друго! Досега като че ли съм бил заслепен. Вие сте културен човек, ще ме разберете. Всъщност това, което се тъкмим да извършим, е нередно. Намереният труп не е наша собственост. Опитът трябва да се проведе под контрола на държавата.
Алваро скочи.
— Какво говорите, докторе? Та това значи държавата да грабне всичко. И за нас да не остане нищо. За нас, които единствени заслужаваме…
Той хвана ръката му.
— На мене ми трябва злато! Разбирате ли какво значи то за мен? У нас лечението не е безплатно. Искат луди пари. А който ги няма, да мре. Аз трябва да се излекувам…
Павлов размърда уморено устни:
— Решил съм. И няма да отстъпя! Ще поискам правителствена комисия. Може и от Обединените нации. И правителството ще ни награди. С тая награда ще можеш…
Алваро настръхна. Награда — трохите от златната трапеза. При това да каже името си пред държавните чиновници. И да се натика сам в ноктите на правосъдието. Луд ли го смята докторът?