Той стисна челюсти. Какво трябваше да стори? Как да се оправи с това неочаквано твърдоглавие? Или пък всъщност беше обикновено изнудване? Как?
И реши. Само по един начин — като му отнеме серума. Насила. Като насочи насреща му дулото.
Вече посягаше да измъкне пистолета, когато видя. Нямаше нужда от насилие. Докторът вече спеше в стола си. Мъртвешки дълбок сън. Напълно беззащитен.
Алваро се вдигна безшумно. На пръсти достигна пердето. Измъкна шнура му. После пристъпи все тъй на пръсти до спящия и свърза здраво ръцете му. Овърза и краката му.
Тогава грабна стъкленичката…
Повторно спасени
Целия ден и цялата нощ Лемолемо не дремна, обърнал очи към джунглата. От реката не се боеше така — поне през деня кайманите не дръзваха да нападат на сушата. Очакваше нападението на черния ягуар, който не би се отказал от човешко месо, попаднал на този гладен остров. Вчера, престрашил се, изгарящ от нетърпение да разбере какво прави, Лемолемо го бе потърсил и го бе видял легнал на една полянка да ближе раните си от схватката с огромните влечуги. Ала не посмя да го доближи повече, не дръзна да провери доколко тежки са тия рани. Убеден беше само, че така осакатен, не е годен да хване друго животно. Нужна му беше бавно подвижна плячка — например човек. Затова Лемолемо трябваше да бъде непрекъснато нащрек.
В същото време му се налагаше и той да се храни, да довърши и сала си. Иначе беше осъден да загине на пустия остров я в зъбите на ягуара, я на жакаре, крокодилите. Ако се намираха плодни дървета, би могъл да преживее някак. А то — почти нищо. Опита зърната на маймунското какао. Не задоволиха глада му. Пък и противни бяха на вкус. Волю-неволю трябваше да дири някакви животинки. Ала и личинките бяха малко. Случайно намери в една хралупа четири яйца на игуана. Изсърба ги сурови. Хвана един червен охлюв, по-голям от юмрука му, както снасяше яйцата си, подобни на меки гълъбови яйца. Изгълта ги начаса, ала охлюва остави. Не можеше да го изяде суров, жилав, като втвърдения сок на каучуковото дърво. Зарадва се най-много на пчелния кошер в една ниска хралупа. Тия пчели не жилят, но за сметка на това хапят не по-малко болезнено. Докато успее да разкърти глинената преграда, с която насекомите бяха стеснили прелката си, докато измъкне ухаещите пити, разгневените пчели облепиха цялото му тяло. Не се знае какъв щеше да бъде изходът от борбата, ако ловецът не се бе хвърлил във водата, без да мисли за жакаре. През деня те не са така опасни. Съплеменниците му често се къпят на двадесетина крачки от излегналите се влечуги. Само внимават едно — да не ги изпуснат от поглед нито за миг. Видят ли ги, че се размърдат, мигновено изтичват на брега. А от пиранхи сега не се боеше, докато наблизо имаше крокодил. И докато в реката подскачаше бото — делфинът.
Денят настъпваше. Мъглата, която беше легнала върху реката, се разсейваше бавно, разкъсана на дълги повлекла, зад които ту изплаваха, ту отново се забулваха гората и реката. Беше застудяло. Разтреперан от сутрешния хлад, Лемолемо се потопи във водата. Нейната топлина посгря премръзналото му тяло. Ала не се застоя много в нея. Мъглата отново придойде и затисна света, сякаш го затрупа с пух от капоково дърво. Прикрит от нея, някои по-дързък кайман би могъл да се приближи незабелязано.
Лемолемо продължи прекъснатата си работа. Приготвил беше основните трупи. Оставаше му само да ги овърже с лиани. А без остър нож лианите се късат трудно. Нужно е много умение, за да се открие мястото, където се е загнездил червей или дървесината е загнила, поразена от болест, за да се усуче тъкмо на това място, да се разнищи и после да се разкъса жила по жила. И не всички лиани стават за работа. Някои се късат по-леко, но те не държат здраво. Други пък са отровни. От тях по ръцете се надигат болезнени мехури, които траят по цели седмици.
Внезапно Лемолемо трепна. Дочу тревожния крясък на тукан. Туканът вика така само на човек и звяр. Замръзна на мястото си, вперил поглед в мъглата, която бе омотала дървесните дънери. Короните им сякаш плуваха над някакво странно езеро от бяла пяна. Виждаха се треперещите маймуни и прелитащите, лениви от мъглата птици. Туканът с неговата чудовищна човка подскачаше от клон на клон и продължаваше да надава тревожните си предупреждения. Ала човекът знаеше, опасността идваше не от клоните, тя пълзеше отдолу, по земята, в най-гъстия слой на мъглата. Дебнеше го. Провираше се през тревите безшумно, като змия. Навярно вече се готвеше за решителния скок. Пропусне ли, не гони. Затова пък рядко пропуска. Имаше само една надежда — че и звярът не го вижда, че и нему пречи мъглата. Който от двамата забележеше пръв врага, той имаше по-големи изгледи за успех. От зоркостта на погледа, от търпението зависеше всичко. Друг път, с другари, с копия в ръка, Лемолемо не се боеше от ягуари. Племето на Лемолемо умееше да се справя с всякакви хищници. Най-сигурно се убива ягуар с уме, през което се издухва стрела, намазана с кураре. И най-лекото одраскване е смъртоносно. Сигурно поразява и отровна стрела, отправена с лък. И добре примерено в сърцето копие. Дори при единоборство между сам човек и ягуар човекът ще има известна надежда за победа, ако омотае лявата си ръка с парцал, който да му служи като щит, докато с ножа в дясната ръка нанесе смъртоносната рана. Но така безоръжен, изходът от борбата не можеше да се предвиди. Затова Лемолемо трябваше да отстъпва, да бяга, да печели време — докато довърши сала си.