Врагът не го остави да размисля дълго. Изскочи от мъглата и пристъпи напред, уверен в безпомощността на жертвата си. Тогава индианецът омота с гъвкави лиани лявата си ръка. После с дясната грабна един як кол и го вдигна над главата си. Беше слушал и това. Някога неговият дядо беше извършил такъв подвиг — пречупил гръбнака на ягуар с мощен удар. Защо да не успее и внукът така, както е успял дядото? И то внук, не по-дребен, не по-слаб, над когото Инти бдеше. Инти, който го бе запазил досега, щеше да го пази и в бъдеще.
Хищникът стоеше насреща му, прилепнал към земята, и се преструваше, че не го гледа. Ала Лемолемо знаеше. Не издържеше ли, отклонеше ли за миг поглед встрани, звярът мигновено щеше да се метне отгоре му. Без да сваля очи от врага си, той опита да отстъпи. Пък отде да знае, може би ягуарът не бе тръгнал на лов нарочно за него, може би се бяха срещнали случайно…
Непредпазливо настъпил влажна съчка, човекът се подхлъзна. Политна, без да падне. И звярът мигновено скочи отгоре му. Но нали беше нахапан от кайманите — не премери скока си. Лемолемо свари да изпречи срещу острите нокти омотаната си ръка, а с другата да нанесе страшен удар по носа му. Ягуарът отскочи с болезнено изръмжаване. Но веднага след това, още по-озлобен, пристъпи отново. Подушили вероятната плячка, кайманите изпълзяха на брега, готови да се намесят при подялбата й.
Нямаше изход. Към гората пътят му беше препречен от ягуара, към реката — от крокодилите. Лемолемо се покачи върху падналия във водата дънер, от който вчера бе ловил риба. Врагът го последва начаса, запълзя подире му. В очите му индианецът прочете кръвожадната решителност. А нямаше къде повече да отстъпва. Длъжен бе да приеме боя.
Лемолемо трябваше да свали врага си във водата. На всяка цена. Той напрегна сили, замахна. И изгуби равновесие. Политна. В следния миг пльосна по гръб.
Дори не опита да изплува. Нямаше смисъл. Инти беше вдигнал десница от него, бе го изоставил. Нищо не може да се направи срещу волята на Инти. Ето, без да се замисля, без да прецени заплашващата го опасност, премалял от глад, ягуарът се хвърли подир него. Но в същото време, чули двойния писък, кайманите свърнаха насам. По водната повърхност се понесоха бързо по два чифта грозни издатъци.
Когато и боговете са против, на човека не остава нищо друго, освен да се примири. Да мре…
И тоя път не умря. Тялото му отново изплува над повърхността, повдигнато от друго мощно тяло, понесе се към средата на реката. Тоя път Лемолемо не се учуди, когато позна пратеника на Инти. А щом Инти е решил, значи Лемолемо трябва да живее! Той обкрачи здраво делфинския гръб, приведе се ниско над главата му и извика:
— Да бъде благословен Инти!
Инията ускори своя бяг. Разсече като хвърлено копие обръча на настъпващите каймани, които, след като бяха изпуснали едната, по-лесно достъпната плячка, се скупчиха върху бързащия да се измъкне на брега ягуар. Разкъса и втория обръч, на побеснелите пиранхи, които при близостта на делфина се пръснаха безредно към дълбините.
Мъглата бързо се разсейваше, раздраните бели повлекла се хлъзгаха по реката и се изтегляха като разбита армия срещу течението, подгонени от властващия над Амазонка източен вятър. Водната повърхност, разиграна в хиляди дипли, заискряше в безброй огънчета под блясъка на отбуленото слънце.
Делфинът отново свърна надясно. Неговото животинско съзнание беше схванало простата истина, че новият му другар не беше воден жител, че му беше нужна суша. Трябваше да го отнесе на сушата. Дотук стигаше способността му да преценява. Не можа да го свърже с другото, не го разбираше дори — че там, на сушата, също има врагове, опасни хищници, които дебнат човека.
Тоя път Лемолемо искаше друго. Защо трябваше да отива пак на острова — за да довърши сала си? Та нали вече имаше под себе си превоз, по-сигурен от всеки сал? И по-бърз. При това изпратен от Инти. Защо да не се възползва от благосклонността на Инти? Защо да не продължи надолу върху гърба на бото? И да догони ръмжащата пирога, с белия каляуайха и с омразния пистолерос. Да разправи всичко на белия си брат, да убие осквернителя на Свещената пещера. Ако той не стореше това, нямаше кой друг да го стори. Нямаше кой да изкупи греха. Тогава Инти щеше да накаже племето. Иля Тику, богинята на сътворението, щеше да отрече своето творение. Великата Змия — Амару, щеше да изпие водите на реката, а Сангай — богът на огъня, щеше да обгори целия свят, щеше да превърне в пепел и дим цялата селва, ведно с мъжете, с жените и децата на племето. Нима можеше да остави ненаказан виновника и племето да загине — той, синът на вожда Тасулинги, любимецът на Инти?