Наведе се и потупа делфина по главата, опита да му посочи накъде желае да го отведе. И делфинът разбра. Свърна послушно към талвега, продължи надолу. Слънцето се издигаше бързо по небосвода, ала въздухът все още беше студен. Лемолемо, плискан от водните пръски и духан от хладния вятър, се изхлузи встрани във водата, потопи се до гуша и заплува редом с делфина, прегърнал го здраво за мощния врат, който неусетно преминаваше в стоманено пъргавото тяло.
Плува така не много, докато отминаха острова му. И когато усети, че се е посгрял достатъчно, отново го възседна. Продължи пътуването си ободрен, освежен, с тържествуваща радост в гърдите. Той знаеше, индианците и делфините са приятели отдавна. Делфините — бото, гонят рибата към лодките, където хората я бият с копия. Но случай, подобен на този, не познаваше. Никой не беше чувал човек да язди делфин. Понякога бото изнасяли труповете на удавниците към брега. Но да изнасят живи хора…
Отдолу, по реката, се зададе малко кану. Някакъв кабокло, дребен търговец, натоварил го до борда с разни дреболии, гребеше лениво срещу течението. Внезапно той съзря делфина и странния му ездач. Лицето му се удължи. Нещастникът се прекръсти, след което бързо загреба към брега, където заряза лодката и ужасен се шмугна в гъсталака.
Лемолемо продължи невероятното си пътешествие. Ликуваше. Вече беше убеден. Инти го бе отредил за велики дела. Не подозираше още какво точно ще му възложи, но каквото и да бъдеше то, Лемолемо щеше да го осъществи. Когото обичаха боговете, му предлагаха подобни чудодейни странствания: или върху гърба на пираруку към речните дълбини, или върху крилата на кондора нагоре, към селенията на Слънчевия бог.
Реката течеше лениво, като ту се стесняваше, притисната от надигналите се гористи гърбици на сушата, ту се разливаше в блатисти низини, ту се разкъсваше на множество ръкави, оградили безброй острови. От семките на крайречните гори надничаха боязливо тапири, пулеха се глупаво капибари, побягваха уплашени пекари. Смутени от плисъка на делфинската опашка, крокодилите бързаха да потънат в дълбините, опразваха пътя им. На едно паднало във водата полуизгнило дърво лежеше омотана в чудовищен възел като причудливо усукан мъртъв пън огромна анаконда, а по съседните клони висяха като окачени да съхнат множество малки анаконди, решили да се погреят на слънце под майчината си закрила. Малко по-надолу огромен червен кайман беше захапал през средата друг по-малък кайман — кайкучи, и се мъчеше да го докопа за гърлото, без да го изпусне, като бавно преместваше нататък челюстите си.
Най-сетне Лемолемо забеляза на брега индианска колиба. Зърна и стопанина й, който се прибираше от лов с кануто си, върху което бе натоварил уловената двуметрова пираруку. Той потупа с ръка делфина си и го насочи към брега. Индианецът, смаян, изтърва веслото. Водата пое лодката му и я понесе навътре. Клетникът вече се канеше да скочи, за да се спасява с плуване, когато Лемолемо улови веслото му и му го подаде. Човекът вече бе успял да дойде на себе си. Бе разчел отличителната татуировка на Лемолемо, бе познал в него каляуайхата. А у каляуайхите всичко е чудновато. За тях всичко е възможно. Те не са обикновени хора. Никой не знае къде живеят те, как се размножават, откъде идват и къде отиват. Ако случайно някой каляуайха умре на път, идва друг каляуайха, намазва трупа му с билкова отвара и го отнася нанякъде с кануто си. Защо тогава да не яздят и делфини?
Разбраха се бързо. От него Лемолемо научи кога бе минала по реката гайолата, на чийто борд се намираха тези, които търсеше. Научи и какъв е курсът й, на кои места спира и коя е крайната й спирка. После получи от индианеца и кануто му. Каляуайха има право да вземе всичко, каквото поиска. Всъщност никой не взема нищо. Само понякога, при крайна нужда. Както сега. Но индианецът знаеше. Кануто пак щеше да се върне при него. Някоя сутрин щеше да го намери пред колибата си.