Лемолемо, успял най-сетне да се нахрани добре с печена риба, взел със себе си най-необходимото за пътуване по реката, взел и сечивата за добиване огън, отново тръгна — но сега вече с лодка. Смяташе, че бото трябва да се прибере при Оногова, който го е пратил. Но не. Не се прибра, пое редом с лодката. Значи още му беше нужен. Имаше още опасности по пътя му. И Инти оставяше пратеника си да бди над него.
Нещо повече. Бото се грижеше и за прехраната му. Още не навлязъл в талвега, Лемолемо видя делфина, който подаваше глава до борда. Наведе се изумен. В устата му пърхаше уловена риба, предлагана най-великодушно. Човекът я взе, а бото тозчас му предложи втора. Щеше да препълни лодката с уловена риба, ако приятелят му не се сети да я изхвърля обратно във водата. Тогава чак делфинът разбра и прекъсна риболова.
Пътуваха така още няколко дни. Понякога Лемолемо спираше при крайречните индианци да научи нещо повече за движението на гайолата и отново тръгваше, следван неотлъчно от делфина. За да издържи на това упорито преследване, дъвчеше непрекъснато листа на кока, които му даваха бодрост, неизчерпаема сила.
Въпреки това не успя да настигне кораба, не можа да се пребори с неговото метално сърце.
Така най-сетне една привечер наближи Манаус. Лемолемо и друг път бе идвал тук в своите странствания. Не се смути и сега. Пристана до една плаваща къща. Там живееше чист индианец, още непримесен с белите, още тачещ обичаите на дедите, макар че живееше при белите. От него разбра къде бе отседнал белият каляуайха. В Манаус има малко лекари. И пристигането на нов лекар се разчуваше бързо.
Лемолемо не остана в гостоприемния дом. Тръгна начаса да дири белия си брат. А това за него не беше лесно. Беше започнал карнавал, един от малкото празници, на който се радват всички: бедни и богати, бели и черни, и червени, деца и старци. Маски, пъстри облекла, музика, викове, песни, смехове и танци. Трудно можеше да си пробие път в шумната, закачлива тълпа. За да влезе в дома на доктор Павлов, се принуди да мине през задния двор, където бяха затворени с ниска дървена оградка определените за кухнята костенурки, все едно живи консерви.
Надникна през прозореца. И изтръпна. Видя вързания учен и изправения над него пистолерос. Индианците не губят самообладание, подготвени са още от деца да посрещат мъжествено всяко изпитание на съдбата. Тоя път Лемолемо не успя да се овладее. Не допусна, че Алваро да Иса го бе видял в отсрещното огледало как наднича през прозореца и се бе приготвил да го посрещне. Лемолемо измъкна ножа и пристъпи към вратата. После с рязък замах я отвори и връхлетя вътре. Но в следния миг се строполи в безсъзнание на пода, ударен в тила с дръжката на пистолета от скрития зад вратата креол.
Стреснат от неочаквания шум, доктор Павлов отвори очи. Огледа се в недоумение. Усети, че ръцете и краката му са вързани. Алваро не го остави да се чуди дълго:
— Извинете ме, сеньор доктор! Нямам друг изход. Видях вашата непреклонност. Затова си позволих да постъпя тъй неучтиво.
— Какво ще правите? — запита възмутен Павлов.
Алваро се сети в същия миг:
— Ще въведа серума в туземеца. Та той да ми разправи всичко. Той да ме отведе.
В предишните им разговори ученият му бе обяснил най-лекомислено цялата манипулация. И бившият студент по медицина я бе схванал напълно.
— А тъй може би е по-добре — добави той. — Двата индиански мозъка ще се разберат по-лесно. Могат да постигнат нужната синхронност.
Павлов напъна мускули в напразен опит да се освободи от стегнатите шнурове.
— Забранявам! — извика той, задъхан от ярост. — Нямате право! Това е престъпление. И ще отговаряте…
Алваро се усмихна горчиво:
— Нека това да е най-тежкото престъпление, за което ще отговарям!
Твърдостта на обречения
Аруява се събуди. Всъщност дали беше събуждане това? Или се бе преродил отново там, в страната на прадедите? Лежеше проснат възнак в сянката на огромен кестен пара. Събудило го бе нещо, някакъв трясък. Той опита да се надигне, за да се предпази, ако може. И чу отново. Нещо изтрещя до краката му. После до главата. Той вдигна поглед. И видя. Стадо маймуни капуцини го замерваше гневно със зрели плодове пара. Те са вкусни, те дават сила. Но ако паднат на главата ти, повече няма да имаш нужда нито от храна, нито от вода, нито от сила. Затова Аруява побърза да изпълзи колкото може по-далеч от мощния му дънер, който не биха могли да обхванат с ръце трима воини от племето му.