Високо в короната на дървото се обаждаше птица звънар, тъй както вечер бият камбаните в градчетата край Амазонка. Провикваше се провлечено птица тръбач. Със скърцащ шум прелетя ято огромни цикади. На две крачки от него, прилепнал върху яката си мрежа, го гледаше с неподвижни очи огромен паяк. По прогнилия пън лазеше стоножка, дълга две педи.
Той тръсна глава. Не! Още не беше при прадедите, все още се влачеше по грешната земя. А за какво ли? Нали изпълни дълга си? Осквернителят трябваше вече да бъде мъртъв.
Аруява помнеше добре как сам той изтласка разпадащото се островче в реката, обкръжено от пиранхи и крокодили, как течението го пое. Помнеше ужасения поглед на осъдения. Тогава защо Инти отказваше да го приеме?
А може би имаше нещо друго, може би беше длъжен да умре там, у дома. Да понесе наказанието. Да изкупи изцяло греха си. Ако беше такава волята на Инти, Аруява трябваше да я изпълни, да се прибере при племето си.
Той понечи да се изправи. А раната от ножа на Жоао още не бе отболяла. Ръката му се сви от болка и той се захлупи по очи. Но пак стана. Зашари с поглед. Не намери, каквото търсеше. Ала това можеше да стане. За него, истинския каляуайха, всяко растение в джунглата има предназначение. От всяко може да се извлече полза. Ето това дребно храстче. От листата му се прави отвара против треска след раняване. Нямаше огън, затова сдъвка листата му. Натика един смачкан лист в раната. И отново опита да се изправи. Помогна си само с една ръка. Надигна се. Направи крачка, две. Тръгна, като се олюляваше, но не падна.
Изяде един кестен. И усети как силите му се възвърнаха. Доободри се и с плодовете на едно храстче. Пое отново на път. По брега не можеше, целият бе обрасъл с воден хиацинт и тръстики, които гъмжаха от пиявици, от скатове с опасни шипове, от отровни змии, от хапещи костенурки. Затова тръгна през гората.
Роден в селвата, израсъл сред нея, той знаеше много добре колко коварна може да бъде тя. Затова като всеки индианец, попаднал в непознато място, почна да бележи пътя си, като откършваше младите клонки при височината на гърдите си. Това беше по-сигурно и от нарезите с мачет, понеже счупените вейки личаха отвред. Засеките от мачет по стъблата се виждат само от едната страна. Минеш ли случайно от другата, ще ги отминеш, без да ги забележиш.
Вървя дълго — от заранта до обяд. Отново се бе почувствал отпаднал, изтощен от треската. Но не спираше. А и не опитваше да ускори хода си. Защо трябваше да бърза? Нито животът, нито смъртта ще му избягат. Важното беше само да върви, да не спира. Това е заложено в кръвта на племето му — да бързат бледолиците, които никога не могат да се успокоят, които винаги все гонят нещо, все препускат, като ягуар, който гони жертвата си.
Скоро пресече човешка пътека. Нямаше съмнение, че някой бе минал наскоро по нея. Нарезите по разсечените лиани още не бяха засъхнали. Аруява пое уверено по нея. Босите следи по земята, по-отчетливи из влажните места, сочеха накъде бе отишъл човекът пред него.
Нямаше съмнение. Приближаваше дома на серингейрос. Най-сетне, вече на смрачаване, го настигна. Напреде му се изпречи дребен съсухрен индианец с дочен панталон и голи гърди, върху които беше окачено дървено кръстче.
— Стой! — извика серингейросът с насочена напред старовремска пушка.
Аруява спря. Вдигна ръка и оня видя татуировката му. Свали мигновено оръжието си.
— Брате! — извика той. — Види се, самата Богородица те праща.
Аруява пристъпи към него, разбрал, че горест бе покрусила сънародника му.
— Кажи! — рече той. — Как се казваш? И каква е мъката ти?
— Алфонзо са ме кръстили — рече серингейросът. — Алфонзо ме наричай и ти! Нямам индианско име. Защото нямам и род.
— Да идем, Алфонзо, в дома ти. Там Аруява ще изслуша болката ти. И ще опита да ти помогне, по волята на родните ти богове. Не на омразните богове на бледолиците.
Скоро напреде им изникна сред храстите една бедна хижа — покрив от палмови листа върху четири стълба, опрени върху сал от балсови трупи. Сега салът лежеше на сухо, но при наводнение, когато водата залееше околността, щеше да издигне къщурката над повърхността й. Отстрани се виждаше градинката на Алфонзо, създадена върху късче изкоренена гора.
Върху опънатия хамак лежеше пребледняла от болки жена, която като истинска индианка мълчеше със стиснати зъби, без да пророни ни звук. Само едрите потни капки по челото издаваха страданията й. Мръсен парцал беше омотал крака й над глезена.
Алфонзо се озърна неспокойно, сякаш някой друг можеше да го чуе в тоя пущинак.
— Избяга от серингала.
Аруява мълчеше. Колебаеше се. Той знаеше всички лечебни тайни на каляуайха, но още не беше посветен за каляуайха, нямаше сан на каляуайха. Тогава имаше ли право да лекува?