Но като видя жестоката мъка, изписана върху лицето на жената, той се реши. Макар и без сан, той можеше да помогне. И трябваше да помогне.
— Ти знаеш, брате — додаде Алфонзо. — Кариуа, белите господари, искат да им събираме каучук. Искат много каучук, повече, отколкото стигат силите на бедните серингейроси.
Аруява знаеше и това. Каляуайхите знаят всичко, каквото става в селвата. Всеки индианец се чувства задължен да сподели с тях това, което е научил или само е подочул. Нали така, от верни хора, прислужници при белите, бяха научили за похода на пистолеросите?
Тук, в тоя пущинак, собствениците на серингали, затруднени да намират нови каучукосъбирачи, тъй като слабото заплащане вече не ги привличаше насам, се бяха върнали към най-старите си похвати. Отвличаха заложници от семействата на индианците и така ги принуждаваха да им събират каучуков сок. Заплашваха, че ще ги разстрелват, ако не получат в срок определените количества.
— Избяга ли? — запита Аруява.
— Избягала. И кариуа пуснали кучетата подире й. Тя паднала, счупила си крака.
— А нали Алфонзо е покръстен?
— Алфонзо се покръсти за това, да не го гонят. Ама кариуа вече ловят и покръстени.
Аруява извърна поглед.
— Не е важно. Каляуайхите помагат на всички: на кръстени и некръстени.
Той пристъпи с прострени напред ръце.
— Сега Алфонзо да мълчи!
Отвърза парцала от счупения крак. Без да го допре с ръка, го разгледа съсредоточено. Изучи с поглед извивката на счупената кост, почти скрита от грозната подпухналост, проследи моравите повлекла на вътрешните кръвоизливи, синините по стъпалото и пръстите, после се обърна към смутения мъж:
— Аруява ще оправи крака. Чакай тук!
И навлезе в гората. Губи се повече от час. Когато се върна, донесе цял наръч билки, листа и цветове. Вари ги още час. Самият той изпи една кратуна отвара. Първо трябваше да укрепи себе си, за да бъде полезен и на другите. Тогава пристъпи към болната. Вдигна ръце към небето и изрече с тайния език на каляуайха молитвата си към Инти. С тая молитва всеки лечител призовава върховния бог да му помогне в тежкия миг. Защото самата билка без благословията на бога е проста трева, а не лекарство. За да стане лекарство, болният трябва да повярва в нея, а за да повярва в нея, трябва да вярва на каляуайха. Сега Аруява отправяше и друга молитва към Инти — да му прости, нему, още непосветения, че пристъпваше към тоя обред, да му вдъхне сила да лекува.
Тогава даде на болната да изпие кратунка с упойка. Наръси цялото й тяло с извлек от горска коприва против треската, наложи пострадалото място с каша от листа на кока. И зачака, като мърмореше монотонно:
— Болест, ти си в моя власт! Чуваш ли, в моя власт! Напусни това тяло! Остави го тъй здраво, както беше и преди!
Той изчака търпеливо нужното време. Индианецът умее да чака. А когато вече протегна ръце към счупения крак, болната беше заспала дълбоко, упоена от билките и равния му глас. Достатъчни му бяха само две опъвания на крака, при които спящата само леко простена, за да нагласи счупените кости. После постави върху мястото лапа от билки, обхвана го с две изкорубени кори и го превърза здраво с лико, върху което намаза слой глина.
Чак тогава, свършил както трябва делото си, благодарил на Инти с кратка молитва, той се отпусна в съседния хамак и мигновено заспа.
Събуди се на другия ден. Изправи се бавно. Имаше време. Все някога щеше да се прибере при племето, за да умре. Размърда тялото си. Беше здрав. Зараслата рана наболяваше леко. Повърхността й само го сърбеше. Значи оздравяваше.
Оздравяваше и болната. Това си личеше от израза на спящото й лице, от освежения му цвят, от спокойствието на отпуснатата й снага. Чула стъпките му, тя отвори очи.
— Сега ми разправи — рече Аруява. — Как избяга?
И тя заговори, отначало шепнешком, а след това все по-уверено. Разправи му за тежкия труд в плантацията на сеньора, за грубостите, за побоите, за мъката си по дома. И как накрая, не изтраяла, бе побягнала от оградения двор на ратаите; как сеньорът бе пуснал подире й кучетата си; как тя, вече до самата река, бе стъпила в някаква дупка и бе счупила крака си; как след това със счупена кост като змия с премазан гръбнак бе изпълзяла до оставеното кану, бе се прехвърлила вътре и бе хванала веслата; как след това два дни бе гребала, без да сложи ни залък в устата, премаляла от треската; как се бе крила от всяка срещната лодка; как замалко не се бе блъснала в едно плаващо островче, върху което лежал човек…
— Стой! — прекъсна я Аруява, не успял да овладее вълнението си. — Човек върху плаващ остров, така ли? Кабокло.