При Уайна Капак предишният уиляк уму, върховният жрец, пусна слуха за брадатите чужденци, подобни на бога Виракоча, които щели да заличат от лицето на земята Тауантинсую. Пусна го, за да сплаши инката, да издейства нови облаги за жреците, които единствени имаха власт да изпросят от боговете закрила срещу идващото зло. Ала не направи добре сметките си. Уайна Капак само махна с ръка. „Щом така е писано — рече той. — Защо да му се противим?“ И умря…
Алваро да Иса избута пленника си в лодката, накара го да седне на носа, а той хвана дръжката на мотора. Дръпна връвта и запали. Лодката се измъкна бързо покрай струпаните пред кея канута, плаващи домове и корабчета. Заплава към средата на реката и оттам се спусна по течението нататък, където черните води на Рио Негро се вливаха в мътножълтата Амазонка.
Пистолеросът стискаше ръкохватката и не снемаше поглед от лицето на Лемолемо, който седеше насреща му неподвижен, вцепенен като дървена статуя, с широко отворени, ала невиждащи очи. Не забеляза, че редом с тях в същата посока се стрелкаше едно друго тяло, пъргаво като торпила. Не забеляза делфина, който не можеше да се нарадва, че отново бе намерил приятеля си.
— Какво става, Лемолемо? — запита той.
Индианецът трепна.
— Няма Лемолемо — пошепна той. — Има Уанай.
Алваро съобрази начаса:
— Къде си сега, Уанай?
— В Куско — „Пъпът на света“. Уанай, каляуайхата, е осъден на смърт. И ще го обесят с главата надолу пред входа на Кориканча.
Наистина щяха да го бесят. Споменът беше мъглив, неясен, разпокъсан, изпълнен с пролуки, с пространни празнини, които съзнанието допълваше машинално, подреждаше разхвърляните следи от миналия живот в стройна последователност тъй както, след като се събуди, човек подрежда в будно състояние безредните приумици на сънищата.
Ето, завързаха краката му. Като истински син на своята раса, Уанай беше приел безропотно съдбата си. А палачите му не бързаха. Ритуалът пред екзекуцията беше дълъг. Много молитви и заклинания щяха да произнесат жреците, за да изпросят малко жалост от безжалостните сърца на жестоките си богове. Защото престъплението на осъдения беше тежко. Много молитви бяха нужни да умилостивят Инти, чиято невеста Килеи бе осквернил Уанай.
И никой не се запитваше коя беше Килеи; никой не искаше да знае, че преди да бъде отвлечена от родния й дом и затворена зад стените на Слънчевия храм, Килеи беше отредена за жена на Уанай. За беда Тупак Уалпа, първожрецът на Инти, братът на Атауалпа, бе съзрял прелестната девойка и я бе пожелал. А каквото пожелае един от семейството на инките, един дългоух безделник, както ги наричаше шепнешком народът, трябваше да стане. Дългоухите, „тия отгоре“, владеят всичко: и имота, и живота, и честта на „тия отдолу“, както Инти владее над целия свят. Защото дългоухите са потомци на Инти, Вездесъщия.
Храмовите стражи бяха отвлекли красивата девойка от бащиния й дом, за да я откарат в храма на Слънцето, при другите девици на Слънцето. Обрекли я бяха за слънчева невеста. Ала народът знаеше — не за услада на бога живееха неговите девици в храма му, в разкошните дворци и в приказната градина между тях, в която на златни дървета висяха златни плодове, шумоляха златни листа и цветове, чирикаха златни птички. А за друго — да услаждат живота на дългоухите лентяи, жреците на Слънцето. За услада в земния живот на първожреца пък бе отредена прелестната Килеи.
Когато я отвличали, лечителят Уанай беше на север с войската, която трябваше да спре стъпилите върху свещената земя Тауантинсую бледолици чужденци. Невиждани чужденци, с лица, обрасли с дълги косми; страшни хора, които яздели някакви още по-страшни чудовища, а железните им умета вместо отровни стрели издухвали с гръм огнена смърт. Чужденците бяха завзели Тумбес, морската врата на Тауантинсую. И тумбесци ги бяха приели дружески. Очакваха ги с надежда и жителите на остров Пуна. На тях разчитаха и каратите, чиято столица беше Кито; и чибчите на север; и аймара, които населяваха Колясую — Студената страна, във високите андийски плата; и тупинамба; и дивите горски жители, които пъшкаха под гнета на инките.