Тежка беше участта на покорените народи. С жестокост и кръв бяха ги завладели войнствените инки, с още по-настървена жестокост и с потоци кръв ги държаха в робство до днес. Инките нареждаха кой какво да сее, къде да живее, за кого да се ожени. За най-малко провинение, за опит да се отклонят от ангарията, за кражба на кочан царевица, дори за една случайно изтървана лоша дума спрямо „тия отгоре“ нещастниците биваха наказвани със смърт. Всяка седмица народът биваше събиран на площадите, за да гледа смъртните наказания — и за развлечение, и за назидание. Осъдените биваха хвърляни в кладенците на мълчанието, биваха убивани с камъни и тояги или обесвани за косите над пропастите. А имаше от какво да пъшкат злочестите поданици. Не свършваха царските и храмовите тегоби. Та нали и пътищата, които служат векове наред; и крепостните стени, разрушавани при всяко вражо нашествие, при всеки вътрешен бунт; и неизброимите храмове, които се намножаваха всяка година ведно с намножаването на жреците; и дворците на инкските родственици, които също се намножаваха всяка година — нали всичко, което представляваше цивилизацията на Тауантинсую, се изграждаше от ръцете на „тия отдолу“, които нямаха никакви права, а само задължения. Не стигаше хлябът за изхранване тяхната многобройна челяд. Та нали каквото родяха нивиците им, създадени с техните ръце върху каменистите тераси с донесена от долините пръст: царевица, картофи, киноа, пипер — се делеше на три: за сапа инка, който трябваше да хрантути всичките си родственици и войската си; за върховния жрец, който го разпределяше между храмовете и жреците на всички божества; и само остатъкът — за тези, които работеха, които сееха, копаеха и беряха. Та нали все от същия този народ грабеха синовете му, за да ги правят свои войници или часки — пощенски бегачи, които пренасят кипусите със заповедите на „тия отгоре“; извличаха дъщерите му за „слънчеви невести“ или за тъкачки в царските и храмовите тъкачници, за слугини в дворците и за харемите на „тия отгоре“.
Каляуайхите не принадлежаха нито към „тия отгоре“, нито към „тия отдолу“. Те бяха лечители — нито воини, които крепят потисническата инкска власт чрез мечовете си; нито жреци, които я крепят като посредници с боговете. Не бяха и копачи, не бяха занаятчии. Те лекуваха и „тия отгоре“, и „тия отдолу“. Само че за да не ги разбират „тия отдолу“, за да не ги разбират и собствените им жени, те също така като истинските дългоухи говореха на езика „рума сими“, което значи „човешка реч“. За инките само техният език беше човешка реч. Чуждите, дори обикновеният „кечуа“, към която племенна група бяха и инките, представляваха неразбран дивашки брътвеж. Като инките и каляуайхите ползваха сложната възлова писменост на кипусите. И само в тайните племенни светилища и в недостъпните пещери, известни на родовите първенци, все още пазеха изписаните с древните инкски йероглифи памучни платнища, върху които бяха запечатали за вечни времена историята на племето си и знанията, открити през векове и запазени за векове напред. Ала достъпът до тия памучни книги беше ограничен за малцина. Защото всяка писменост, освен кипуса, беше забранена под страх на смъртно наказание в инкската държава. Боеше се сапа инка, бояха се всички отгоре от знанието, от мисълта, от мъдростта. Защото знанието е враг на всяко насилие и неправда. Затова насилието и неправдата искаха да унищожат знанието. И бяха използвали зловещия случай. Когато страшен мор бе опустошил страната, оракулът бе предал волята на Инти: „Да се забрани писмеността!“ И всички отгоре се бяха юрнали да изпълнят тая божествена повеля, която толкова им допадаше. Уанай знаеше, че само в храма на Слънцето се пазеха няколко инкски платна — запис на тяхната история. Ала там имаше достъп само великият Инка. И жреците пазители. Много години след това един жрец, загрижен да опази знанието за поколенията, бе създал и истинска азбука. „Тия отгоре“ не му бяха простили — бяха го изгорили жив, за да умилостивят Сангай — бога на огъня.
И там, на север, в отряда, който пазеше прохода срещу брадатите, дойде часка — бързоходец с кипус: „Да не се влиза в бой. Да се отстъпва.“