А когато останаха насаме с Уанай, бързоходецът му пошушна, че стражите от Храма на Слънцето са отвлекли Килеи. Уанай побесня. До тая вест само виждаше неправдата. Но някак отвисоко. След тая вест вече я преживя. Досега смяташе, че като лечител няма и той да се сблъска с неправдата. От днес разбра, че всеки, какъвто и да бъде, е прост роб пред насилието на инките. Набираното недоволство в гърдите му при личната му мъка избухна като пожар в кампата. Дотук беше дошъл, носен върху раменете на четири роба. Тръгна назад пеша, като прост бързоходец. По-право избяга. И като беглец от войската денем се криеше из планинските селца — айлю, където всички живееха общо, работеха общо, пазеха добивите си в общи хамбари и ги ползваха общо. Денем пътищата бяха задръстени от кервани с натоварени лами и припкащи по всички посоки часки с кипуси в торбите си, от отреди, облечени в бяло-червени туники воини, които водеха навързани голи хора, заловени из горите и докарвани в Тауантинсую като роби. Той заобикаляше пощенските станции, където се сменяваха бързоходците, и войнишките застави, които проверяваха всеки пътник…
Лемолемо седеше на бака, мълчалив и неподвижен, с невиждащ, устремен в далечината поглед. Пътуваха вече два дни, а от безсмислените му отговори Алваро все не можеше да откопчи нищо, никакво сведение за това, което сега единствено го интересуваше.
— Къде е златото? — питаше настойчиво той.
И Лемолемо отговаряше по един и същ начин:
— В храма на Слънцето. В другите храмове. В дворците.
— А ти къде отиваш? — не спираше Алваро.
— Към храма на Слънцето.
— Какво ще търсиш там?
Лемолемо снижаваше до шепот гласа си — и без това отмалял от всичко, което беше преживял, след като в съзнанието му бе присадено чуждото съзнание:
— Там е Килеи. Уанай трябва да я спаси! Да я измъкне от мръсните лапи на Тупак Уалпа.
Алваро се досещаше за кого става дума. Защото в несвързания брътвеж на пленника си, понякога приличен на бълнуване, беше доловил и други срещани някъде имена: Атауалпа, Уайна Капак, брадатите бледолици, огнедишащите умета.
Тъй ден, два, три. И все това, все същото — все мъката на някогашния Уанай по някогашната Килеи, която мъка най-малко засягаше Алваро. Вече почваше да се колебае — дали пък не грешеше нещо, дали замразеният инка въобще е знаел нещо за съкровището на Атауалпа, дали намереният кипус означаваше това, което му се искаше на Алваро, дали не си губеше напразно времето, дали не беше поел напразно големия риск?
А Лемолемо отново млъкваше, отправяше поглед в далечината, затваряше се в себе си. Потъваше изцяло в чуждия спомен…
Уанай успя да стигне до Куско. Успя да се промъкне незабелязан през градската врата, пазена от войници и съгледвачи. Успя да се укрие при братята си каляуайхи. С тяхна помощ предаде чрез една болна слънчева девица на Килеи къде ще я чака. И на уречения час тя се измъкна през страничната вратичка на храма. Всичко беше уговорено — и къщичката, в която щяха да се крият през нощта до отварянето на градската порта; и дрехите, с които щяха да се преоблекат, за да минат незабелязани покрай доносниците; и пътеките, по които щяха да се измъкнат, за да заобиколят главния път; и айлютата, в които щяха да нощуват; и пещерата, в която щяха да се укриват, докато бягството им се забравеше.
А всички знаеха какъв тежък риск поемаха. Суров закон охраняваше девиците на Слънцето. Забранено им бе дори да се срещат с обикновените смъртни. Само за една разменена дума нарушителят биваше убиван. Жреците не допускаха други да вкусват от плодовете, които бяха отредили единствено за себе си.
Напразна излезе дързостта на Уанай. Напразни отидоха всичките му усилия и самоотвержеността на другарите му. Старателен доносник бе зърнал страхливо измъкващата се девойка, бе я проследил до скривалището й и тутакси бе отвел там храмовата стража. Върнаха обратно заловената бегълка. Не я осъдиха на смърт, не я закопаха жива в земята, не избиха целия й род, както повеляваше законът. Първожрецът на Инти не желаеше да се лиши от такава хубост. Пуснаха слуха, че не е бягала, а е била отвлечена насила. Войниците изгориха къщата, в която ги намериха, и убиха стопаните й. А Уанай отведоха при първожреца и Тупак Уалпа го осъди на смърт — да бъде бичуван сред площада и после обесен на храмовата порта, та тъй да изкупи страшния си грях пред Инти.
Най-страшното наказание тогава беше друго. Пещерата Санкай, до Куско. Пълна с пуми, ягуари, змии и скорпиони. Там хвърляха най-опасните държавни престъпници. И въпреки всичко — там все имаше някаква надежда. Който останеше жив два дни в пещерата, биваше признаван за невинен. Макар че никой не бе чувал някой някога да е излизал оттам. Но нали надеждата съществуваше? За Уанай сега нямаше никаква надежда. Щеше да бъде обесен. Дори законът не допускаше пощада…