— Жоаовци колкото щеш… Защо съм ти?
Оня не отговори направо.
— Ела!
И го отведе в единия край на заведението, където се наливаха с кашаса десетина подобни на него нехранимайковци.
Там му подаде чаша ракия.
— Седни!
Имаше нещо властно в гласа му. И обещаващо. Въпреки дрипите.
После се приведе към ухото му.
— Двойно от това, което имаш да вземаш за преди… Само да отведеш тия юнаци… На същото място… Със същата задача…
Жоао се направи, че не разбира:
— Какви ги плещиш и ти?
Скитникът вдигна чашата си, чукна я о неговата.
— Вместо Леонардо… Сега само ти знаеш както трябва пътя. Затова…
Жоао премисляше бързо. Не беше за изпускане — двойно…
Но сви устни. Дори и тройно. Не е за него. Ония диваци не си поплюват… Макар че вина за неуспеха имаше сеньор Леонардо — много мекушав беше…
Въпреки всичко, ако не беше Алваро, ако не беше съкровището на Алваро, за което се шушукаха легенди по кръчмите, навярно би се съгласил.
Тоя път — не. Тоя път — без него…
Ала нямаше да им го каже направо. Босът не изпуска така никого, който знае нещо. Щом бе успял да го намери и тук… Откажеше ли, можеше да се събуди някоя нощ с кама в гръкляна…
— Дадено! — излъга Жоао.
И седна до тях.
А през нощта, когато пистолеросите хъркаха пияни по пейките, той се измъкна навън, метна се в лодката и отново се спусна по реката…
При доктор Павлов дойде един час след като Алваро беше отвлякъл Лемолемо.
Един час бе седял на земята ученият с вързани ръце и крака, с натикана в устата му кърпа. Затова не можа да отговори на почукването.
Щом не получи отговор, кабокло сам натисна вратата. Не беше заключена. Дали пък не беше някаква хитрост на Симпатягата? Или пък — на ония… Пистолеросите…
Жоао не беше човекът, който ще се остави да го сбарат неподготвен. Стиснал пистолета в ръка, той ритна вратата и влетя в стаята, готов за стрелба. Не беше забравил правилото си, нямаше да остави друг да стреля вместо него пръв.
И застана на средата изненадан. В краката му лежеше вързан човек. А от Симпатягата — ни помен.
Той огледа бързо помещението, надникна под леглата. Чак тогава, напълно убеден, че няма никой друг, се върна и отвърза учения, измъкна кърпата от устата му.
— Къде е Алваро? — изръмжа Жоао гневно.
Доктор Павлов раздвижи схванатите си стави.
— И аз бих искал да знам това, сеньоре.
Жоао все още се озърташе, не прибираше оръжието си.
— А ти кой си?
— Доктор Стефан Павлов.
— Охо! — кабокло прибра пистолета. — Значи тоя доктор, който купува човешки мозъци?
Дори и в това си положение докторът не можа да сдържи усмивката си.
— Тоя Алваро ме е наредил чудесно. Може да ме сложи и на електрическия стол.
— Алваро е негодник! — отсече Жоао.
Ученият вече се бе убедил в правотата на това твърдение. Само дето не му беше достатъчно ясно какъв негодник пък е освободителят му.
Пистолеросът го изгледа насмешливо:
— Той ли те нареди така?
Докторът кимна.
— Защо?
— За да ми открадне серума.
— Какво е пък това — серум? Нещо скъпо…
— За мен много скъпо.
Метисът премисляше бързо. Още по-бързо реши:
— Той и мен обра.
Павлов го изгледа озадачен. Щом е успял да ограби и тоя негодяй, то значи, че е голям мошеник. И рече:
— Значи братя по участ!
Жоао го хвана за ръката.
— Кажи ми само къде е! И аз ще го намеря. Ако ще би и в дън земя. Ще ти върна туй, серума де. Само ми кажи къде е!
Павлов вдигна рамене.
— Ако имах представа, сам щях да го диря.
— Сам няма да успееш. Ти си гринго. Не познаваш селвата. Трябва ти човек като мен.
Докторът се поколеба:
— А какво ще искаш за услугата?
Отговорът излетя като изстрелян:
— Да деля наравно с вас.
Ученият го изгледа недоволно:
— Какво да делим?
— Инкското съкровище! — отвърна Жоао.
Павлов остана поразен. Не отговори веднага. Слиса се. Кога Алваро бе успял да раздрънка приумиците си навсякъде?
Той разпери ръце.
— Съжалявам. Няма никакво съкровище. За толкова столетия опитните испанци, които са имали нюх към златото, са опоскали всичко. И са го препратили в Испания.
Жоао мълчеше. Не възразяваше. Само че не му вярваше. В Амазония, и не само тук, в цяла Южна Америка, всички само за това говорят, за това мечтаят — за индианското злато. Тоя доктор, дето се прави на смахнат, и той хитрува, и той иска да го преметне. Ама няма. Трудно се лъже Жоао. Много е лъган. Вече няма. Изтърва Алваро. Няма да изтърве съдружника му. Ще се прилепи към тоя доктор и няма да се отделя от него. С добро, със зло. И Жоао знаеше да хитрува:
— Без заплата да ме наемеш, сеньор доктор, пак ще дойда. Само да намеря оня непрокопсаник. И да се разплатя с него. Друг като мене няма да намериш.