Доктор Павлов само външно се колебаеше. Вътрешно беше решил. Макар и да допускаше, че пак постъпва неразумно. Винаги ставаше все така. Съзнаваше, че греши, а нямаше сила да се откаже от това, което си бе наумил. Бъдещият му спътник приличаше на истински бандит. Докато Алваро да Иса беше способен да подведе всекиго с външността, с обноските, с културата си, този метис не би могъл да излъже никого. Престъпникът у него личеше от пръв поглед. Но Павлов нямаше избор; мислеше, че няма избор. Разумът му, здравият му усет не само го предупреждаваше, напротив, крещеше за опасността, на която се излагаше в такова рисковано пътешествие с подобен подозрителен придружител, и то срещу толкова обигран измамник. Павлов знаеше. Ако все още се смяташе разумен човек, какъвто беше длъжен да бъде на тая възраст, той трябваше да подири помощ от властите. И с тяхно съдействие, на тяхна отговорност да поведе една добре организирана експедиция. А в същото време не вярваше много на властта, отдавна се бе убедил колко мудно се задвижва тукашната административна машина. Докато успееше да ги убеди, докато той сам се подготвеше както трябва, докато тръгнеше на път, след като е спазил изцяло закона — вече щеше да бъде твърде късно.
А за жалост не беше толкова разумен, колкото му се бе искало цял живот да бъде. Особено сега, когато ставаше дума за съдбата на откритието му; когато ставаше дума за живота на Лемолемо, за един невинен човек, върху когото престъпникът беше направил вместо него опита. Стефан Павлов нямаше право да се измъкне настрана, на завет. И да чака. Винаги, дори понякога малко донкихотовски, бе поемал отговорността. Тъй и тоя път той тръгна към неизвестността с пълното съзнание за юношеското си лековерие, с което се впускаше в новото приключение. Макар че добре знаеше — селвата не е кръчма, в която можеш да влезеш, за да пийнеш кашаса с всекиго. В селвата се влиза само със сигурна, изпитана дружина.
Той вирна глава.
— Да вървим!
Приготви се набързо, без да забележи тържествуващия изглед на бъдещия си спътник. Взе си дрехите, пушката с патроните, храна в консерви и кутия с лекарства: хинин, таблетки за дезинфекция на водата, противозмийски серум, антибиотици, ампули със сълзлив газ срещу ягуари и прекалено досадни хора.
Веднага отидоха на пристана, наеха една моторница, натовариха я с провизии за две седмици и излязоха в открита вода. Кабокло носач им бе посочил срещу няколко сентавоса накъде бе заминал Алваро с червенокожия си пленник.
Едва сега, седнал на носа, загледан в неприятното лице на метиса, който държеше здраво дръжката на мотора, Павлов наистина се поколеба в правилността на постъпката си. Но махна с ръка. Щом започнеше нещо, за добро или за лошо, не се връщаше назад.
— Имаш ли лекарства против магии? — запита неочаквано Жоао. За него лекар и магьосник не се различаваха съществено.
Павлов се усмихна насила:
— Не! Само срещу болести. Срещу змии…
— Ами срещу кураре?
— И срещу него нямам.
— Тогава какво имаш? Та нали най-страшното нещо на света са магиите и кураре?
Той замълча малко, преди да се доизкаже:
— Не знам как се правят магии, ама знам как се прави кураре.
Павлов го изгледа с любопитство. Това е тайна, с която индианците се разделят трудно. Беше чул поне двадесет рецепти за приготвянето на тая отрова. Защо да не изслушаше и двадесет и първата? Все можеше да му подскаже нещо.
— Как?
— В гърнето се варят зли корени, змийска отрова, мравешки глави и жила на скорпиони. Варят ги най-старите жени в племето. Ако някоя от тях умре, докато ври гърнето — това значи, че отровата е готова.
И се разсмя добродушно. Така доктор Павлов не успя да разбере — истинска рецепта ли беше това, или своеобразна амазонска шега.
Реката пред града наподобила морски залив, беше задръстена с плавателни съдове — от най-малките еднодръвки до океанския параход, който беше докарал цяло стадо богати безделници туристи. И те цял ден бяха щракали с фотоапаратите и кинокамерите си. Че какво ли нямаше тук: шхуни и дълги лодки игарипе, разпънали платната; сновящи навред обикновени гребни лодки; моторници; гайоли от всички типове и епохи, откак са ги докарали на Амазонка; балсови салове и плаващи къщи, тръгнали да променят местожителството си.
Измъкнаха се от Рио Негро. Навлязоха в жълтите простори на Амазонка. Точно при сливането им отбиха на брега. И от един рибар научиха, че и Алваро бе поел нагоре по реката. Последваха го нататък по невидимите му дири.
Понякога реката гъмжи от риба. Тъй и сега. Навред, додето стигнеше поглед, подскачаха риби, малки и големи. Безброй концентрични кръгове диплеха кафявата водна повърхност, като че ли валеше рядка градушка. Всъщност можеше ли да бъде другояче, щом като в Амазонка според биолозите се въдят две хиляди вида риби. Две хиляди! — повтори си наум Павлов. — Докато в Дунава те са само шестдесетина вида.