Сам не усети как стана това. Като по чудо в главата му засия призрачна светлина. Пред него изплава от въздуха, уплътни се като жив духът на мъртвия инка от ледената пещера. Протегна ръка с насочен показалец нагоре по реката и тръгна, по-право се хлъзна по водата безшумно като Христос по Назаретското езеро. Алваро го последва послушно.
Изведнъж животът край него потече бързо, накъсано като на филм. Ето, лодката ускоряваше своя ход, бреговете на реката отстъпваха бързо назад, реката ставаше все по-тясна и по-буйна. Алваро тръгна пеша след водача си, сякаш олекнал и той като безплътен дух, сякаш полетял, окрилян от надеждата. Така и Данте е следвал Вергилий в ада.
Достигнаха пещерата, в която още лежеше замръзналият. Духът пристъпи към скалната стена, натисна с ръка и отмести плавно камъка, на чието място зина отвор. После се смали надолу върху мъртвото си тяло и неусетно, без да каже ни дума, се сля с него.
Слисан от станалото, Алваро пристъпи напред. Провря се през отвора. И занемя. Отсреща просторната подземна зала светеше в приказни сияния, излъчвани от струпаните камари злато и скъпоценни камъни. Като тлееща жарава. Заслепен от тоя блясък, замаян от всичко, което виждаха очите му, полудял от радост, той се хвърли по лице и се зарови като къртица в несметното съкровище. Прехвърляше с шепи диаманти и рубини, разбутваше с лакти златни чаши, шлемове, щитове, гривни. Едва успяваше да отмести безредно натрупаните статуи на богове и богини, на инки и жреци, на воини и танцуващи слънчеви невести. А те тежаха, страшно тежаха — тъй както тежи само златото. Но той изпитваше дори наслада от това усещане. Сякаш с него се сбъдваше предсказанието за Жоао — да се рови в злато.
Най-сетне се опомни. Напълни една торба, толкова, колкото можеше да носи. Отнесе я в Лима, защото все още се боеше да се върне в Бразилия — и от закона, още повече от Жоао. Успя да я разпродаде по черните пазари, без да го хване някой. Върна се повторно. Тоя път с хеликоптер, който сам той пилотираше, за да не открие другиму загадъчния източник на богатствата си. Потрети. Наблъска джобовете си с чекови книжки. Завърна се в Рио. И вече не като гонен убиец, а като недосегаем, неприкосновен милионер. Златото му печелеше силни приятели, златото му затваряше всички очи и уши, запушваше всяка уста. Вече нямаше нужда да постъпва в лепрозориума. Откупи си частни лекари, световноизвестни лепролози. Набавиха му най-действените лекарства. И скоро, много по-скоро, отколкото би могъл да мечтае и в най-дръзките си сънища, оздравя.
Това беше първият стадий — здравето. После дойде второто. Агентите му успяха да открият доктор Павлов. Доведоха го при него. Ученият отначало избухна, започна да ругае и да заплашва. Алваро го изчака търпеливо да се навика и накрая му рече спокойно:
— Сеньор доктор, било каквото било. Нека да си опростим взаимно всички огорчения. Аз например съм готов да ви обезщетя за постъпката си с цена, каквато ми поискате.
Докторът продължаваше да се муси.
Тогава Алваро предложи направо:
— Мога да ви дам такава лаборатория, каквато няма другаде на света. Да извършвате такива опити, каквито вие пожелаете. И неограничени средства.
Той постави на масата няколко пачки хилядаркови банкноти.
— А вие? — запита накрая поомекнал ученият. — Какво ще получите в замяна? Нямате вид на благодетел.
Алваро се засмя.
— Рецептата за еликсира на паметта.
И пак, като по чудо, докторът склони. Всъщност Алваро не можеше да си представи, че някой би устоял срещу силата на парите. Всеки продава съвестта си — само че един по-евтино, друг — по-скъпо. Всеки според своята мярка.
Заслепен от щедростта му, Павлов не откри хитростта на Алваро, който му предложи мозъка на някакъв съвсем безволев, патологично безволев човек. И една вечер няколко бандити го нападнаха, за да му прелеят получения серум. Спечелен досега от богатството, докторът омекна съвсем. Подчини се напълно на Алваровата воля. Стоеше в лабораторията, докато му заповядваше Алваро; напускаше я пак по волята на Алваро; работеше с волята на Алваро; изпълняваше всичко, което му възложеше Алваро.
Една отлична, богато заплатена организация проведе поредица от необичайни кражби в моргите из целия свят. Кражби от труповете на току-що умрели големи учени — най-ценните мозъци на планетата. А доктор Павлов се залови с необикновената метаморфоза на Алваро, впръсквайки в съзнанието му мъдростта на нашия век. И знанията, натрупани упорито в тези интелекти през течение на много години, вече не се пропиляваха напразно, както досега в гробовете, а се натрупваха в неговия мозък. С всяка трансфузия все ново знание, нов кръгозор. От всички области — като почнеш от техниката и свършиш с философията. Алваро чувстваше как израства духовно, как се възвисява над тълпата, превръщайки се в гений. Или не, гений е нещо малко, ограничено само в дадена област. Алваро прерастваше в нещо ново, досега непознато — в някакъв невиждан, всеобхватен гений. Ницше мечтаеше за свръхчовек, за върха сред хората. Алваро се бе превърнал в свръхгений. И всичко на простите хорица: техните чувства, дребнавите им грижици, вълненията и поривите им — вече му изглеждаше незначително, жалко, незаслужаващо внимание. Съществуваше само той — свръхгеният. Ако имаше бог, щеше да бъде с разум като неговия, с интелектуална мощ като неговата.