Тогава той пристъпи към третия си удар. Решителният удар. Впрегна цялата лаборатория с всичките учени под ръководството на доктор Павлов да произвежда еликсира на безволието. Най-първо подчини на себе си епидемиологичния център на страната. И скоро излезе съобщението. „Поради явилата се епидемия от холера всички подлежат на имунизация — всички, без изключение.“ Тъй Алваро постигна мечтата си, мечтата на всеки властолюбец — един идеално покорен народ, годен да изпълнява всяка негова прищявка. Нямаше нужда от избори, от полицейски палки, сълзлив газ, пушки и картечници. Нямаше нужда от преврати на генерали и полковници. Защото всички: и генерали, и полковници, и министри, и съдии, и сенатори бяха получили дозата си от серума на безволието. Приеха го единодушно за свой разпоредител. Запазиха титлите си, сановете си, богатствата си. За тях Алваро беше нещо повече от сената и президента. Алваро беше само ТОЙ. Написано с главни букви. Нему бяха безропотно послушни и президенти, и сенатори, и генерали. Някога в Изтока действала сектата на асасините, пушачите на хашиш, които извършвали политически убийства по целия тогавашен свят, изпращани от своя водач, наричан Стареца от планината. Сега Алваро разполагаше с неизчерпаема армия напълно покорни на волята му изпълнители. Съвременни асасини. Такива безволници, живи роботи, инжектираха с неговия серум служителите по здравеопазването и в Щатите, принудиха и тях да пристъпят към масово имунизиране срещу холерата.
Със своя свръхразум, със своето несметно богатство, с безпрекословната си власт над един невиждан в историята кротък народ, за него не беше трудно да подчини една след друга съседните страни, да се прехвърли и на останалите континенти, да създава една невиждана досега свръхдържава. И над нея — той, единственият господар на света, осъществил неосъществения блян на разни там александровци, цезаровци и наполеоновци. Колко смешни, колко жалки му изглеждаха те сега от висотата, която си бе извоювал. Единодушието — той го постигна не със заплаха, не с принуда, не с насилие. Хората му се подчиняваха безропотно с някакво неподозирано задоволство, удовлетворили вътрешните си подбуди.
Но и това не беше предел. Никой не можеше да се мери с дързостта на неговите мечти. Досега превъзмогваше обикновените човешки закони. Сега реши да превъзмогне и природните, да коригира своята създателка — природата. Подчинено на простите природни закони, и тялото на Алваро остаря. Изхаби се. Прегърби се. Лицето му се сбръчка, ръцете почнаха да треперят. Тогава той даде последната си заповед. Най-опитните лекари в света преляха мозъчното съдържание, което значи душата, на Алваро Бентес да Иса в тялото на един млад силен момък, избран от самия да Иса за свой приемник. Приемник, не наследник. Все едно съд, в който се прелива старото вино, след като предишният съд се е пробил. Присадиха душата му в младото тяло. И тъй като човекът — това е неговата душа, а не тялото му — така Алваро Бентес да Иса се подмлади отново, успял да осъществи мечтата на Фауст, да превърне легендата в действителност. Бе постигнал безсмъртието…
Внезапно Алваро да Иса се събуди. Лодката му се бе блъснала в потънал дънер, бе спряла в някакво тихо заливче, обсипано с виолетовата водна чума.
Изглежда, така в сън бе плавал, носен от реката, цяла нощ. Сега край него искреше ярък слънчев ден, удавен в светлина. Вълните, укротени, припляскваха лениво в брега.
Алваро нагази в плитчината, където пред краката му се разпълзяха пълчища разноцветни крабове, и издърпа лодката на пясъка. Разпали огън, сложи да си вари храна. И запуши встрани от огъня, опрял гръб в мощния дънер на стара сейба, оплетена в стоманената мрежа на дървото апуизейро, което наричат „зелен вампир“, удушвач на дърветата. Джунглата се надигаше отгоре му застрашителна и могъща. Отвред го обграждаха огромни стволове, различни по цвят и строеж: едни с изтънени като огради коренни подпори, други сякаш тръгнали на кокили върху корените си. И всички до едно облепени до върховете с драперии от растения паразити: всякакви орхидеи, бодливи бромелии и омотани в чудовищни възли лиани. Лиани, лиани. Джунглата — това е страна на лианите. Сякаш някой великан бе направил несполучлив опит да овърже, да укроти неистовата мощ на гората. Насреща му между кореновите израстъци на филодендрона, увиснали към земята в чудовищни ресни, грееше като пламък огненият цвят на оранжевата орхидея и пръскаше наоколо чуден аромат. А по земята — килим от плауни: навред, попълзели и по дънерите, смесили се с разноцветните мъхове, с увисналите лишеи, с безчислените гъби. По крайбрежния пясък бяха накацали жълти пеперуди като нагъсто поникнали минзухари. Отнейде се дочуваха мъчителните стонове на ленивец, почти незабележим сред листата, така отпуснат, с позеленяла от водорасли козина. Над всичко ехтеше дяволският писък на маймуните, които тъй изразяваха недоволството си от неговото вмъкване в царството им. Те висяха високо над него: ревачи, паякообразни, капуцини, игрунки — някакво истерично сборище, заловени за клоните с ръце, с крака, с опашки, и го отрупваха с хули и отчеснати вейки.