Алваро не ги и поглеждаше. Не му беше до тях сега, след като изгуби тоя глупав туземец, който би могъл да го отведе при съкровищата.
Трябваше да намери богатството, трябваше да постигне мечтите си. И то не половинчато, а изцяло — тъй както му ги показа в целия блясък прекъснатият сън. Тоя сън трябваше да бъде осъществен, да стане действителност. Алваро неволно притвори очи…
Пещера със злато… Цял народ от живи роботи… И отгоре над всички — ТОЙ, организацията на материята Алваро Бентес да Иса, подчинила на своя електронен ход цялата жива организация на материята върху земното кълбо… Свръхгений… А накрая — безсмъртието… Като Фауст… Със здраво тяло, без проказа…
Той неволно пипна твърдото петно между веждите. Стори му се още по-нараснало, по-загрубяло. И като че ли жлезите под мишниците бяха наедрели. И пръстите му като че ли бяха станали по-неподвижни, по-сковани.
Длъжен беше да се бори. Какво от това, че беше сам в селвата? Нали серумът беше у него? Той вече видя, убеди се — дивакът не умря. Защо Алваро да не го опита върху себе си? Вместо да разчита на онова, което другият би му казал, сам да изживее, сам да научи всичко, което е знаел мъртвецът от ледената пещера в Андите.
Когато посегна да извърши нужната манипулация, той се поколеба за миг. Все пак имаше риск, голям риск.
Но ужасът от напредващата болест, алчността за богатството и властта, които го очакваха, разбиха на прах колебанията му…
Отначало не усети нищо. Беше все същият Алваро, на същото място в джунглата, премислящ същите досадни мисли.
После настъпи смутът, неувереността. Какво ставаше с него? Кой беше той впрочем? И дали съществуваше? Или отново сънуваше? Беше тук и в същото време — някъде другаде. Беше Алваро и в същото време някой съвсем друг. Беше извършил нещо, за което не се смяташе виновен, а бягаше от някои, които го преследваха, защото беше осъден на смърт. Алваро нямаше представа къде отива, ала другият в него знаеше. Бързаше на север, като заобикаляше удобните пътища и се блъскаше по стръмни скалисти пътеки, отъпкани от вигони и алпаки. Пътуваше нощем, защото денем се криеше из айлютата на бедните планинци. Сигурен беше — и те бяха недоволни от инките, при това се бояха от магическата мощ на каляуайха не по-малко, отколкото от истинската мощ на сапа инка.
Научил бе, че в пределите на Тауантинсую бил навлязъл опасен враг. Непознатите нашественици достигнали брега върху плаващи къщи с крила, възседнали големи лами с къса козина. Някакви изчадия на Морския дух, от чиито уста капела пяна, а неразцепените им копита изкарвали огън от камъните. Били въоръжени с гърмящи умета, сякаш изпратени от самия Сангай, бога на огъня. Като че ли почваше да се сбъдва предсказанието от времето на Уайна Капак, че невиждани пришълци ще сложат край на могъщия Тауантинсую.
Врагът на инките сега беше приятел на Уанай. Алваро потрепера. Беше забравил, че е Алваро. Сега се наричаше Уанай. И Уанай, а не Алваро, бързаше час по-скоро да достигне тези непознати, за да им предложи помощта си. А после за отплата с тяхна помощ да измъкне Килеи от храма на Слънцето.