И ги срещна. Бяха стотина обикновени пешаци и шестдесетина полухора-полулами, изчадията на Морския дух. И всички — облечени от главите до нозете с някакъв блестящ метал, нито бронз, нито злато, нито сребро. Лицата им бяха обрасли в косми така, както се вижда на статуите загадъчният бог Виракоча — Мъдреца. Индианците са безбради. Дали тези бяха потомци на Виракоча, дали бяха мъдри като него, дали щяха да дарят и Уанай със своята мъдрост?
С тях настъпваха десетина хиляди индианци карате, техни съюзници. Недоволни бяха поданиците на Тауантинсую — всички ония отдолу, от тиранията на инките, „тия отгоре“. Досегашните им бунтове излизаха все несполучливи. Сега новият нашественик, чуден и непознат, им бе вдъхнал нова надежда за свобода. И към него се стичаха на тълпи всички недоволници.
Пръснатите напред разузнавачи карате заловиха Уанай. Но като познаха в него каляуайха, почтително се отдръпнаха. И ако той поискаше, щяха да го пуснат на свобода. Той сам настоя да го отведат при нашествениците. Най-първо го срещнаха с Фелипильо. Тъй чужденците, които наричаха себе си испанци, бяха прекръстили преводача си индианец. Двамата, Уанай и Фелипильо, се разбраха начаса. Каляуайха изплака своята мъка, преводачът — своята. Любимата на Фелипильо била отвлечена за харема на Атауалпа, след като капитан Руис от флотата на Писаро бе отвлякъл Фелипильо при първия си рейс до инкското пристанище Тумбес. Обща омраза ги сплотяваше срещу рода на инката: единият срещу самия Атауалпа, другият — срещу брата му Тупак Уалпа.
Тъй Уанай остана при испанците. Те нямаха каляуайхи. Превързваха раните им същите занаятчии, които подстригваха брадите и косите им. Когато Уанай с хининова кора излекува от треска брата на предводителя им Ернандо и смелия офицер Педро де Лерма, след като бръснарите бяха дигнали ръце от тях, той остана като лекар на отряда. Почна да се среща със самия предводител. Разбрал, че новият му съюзник знае твърде много за самата инкска династия, Франсиско Писаро често го викаше в палатката си, за да го разпитва за всичко, което му бе нужно. А му беше нужно всяко сведение: от броя на тауантинсуйската войска до последните дворцови интриги. И за недоволните племена, и за планинските проходи, и за висящите мостове, които, ако бъдеха разрушени, правеха недостъпна вътрешността на страната. Най обичаше да слуша за богатствата на Куско, за златните покриви и дискове, за златната градина при храма на Слънцето. Не подозираше каква рана човъркаше в сърцето на Уанай, когато станеше дума за този храм. И за неговите жрици…
Неусетно Уанай усвои испанския език, заради отмъщението и вярата си промени. Всъщност какво толкова му струваше към Пантеона на тауантинсуйските богове да прибави още един? Излизаше на молитва заедно с испанските солдати, кръстеше се чинно като тях, мърмореше под нос с тях подир неразбраното бръщолевене на испанския жрец Валверде.
Тъй Писаро научи, че Уаскар, първородният син на Уайна Капак, когото Атауалпа бе детронирал, макар и пленен, има много привърженици. Особено сред жреците и чистите инки. Защото майката на Атауалпа произхождаше от Кито, а инките смятаха жителите на Кито полуварвари, понеже не говореха на рума сими, човешкия език.
Франсиско Писаро изпроводи пратеник при сапа инка Атауалпа да му обещае помощ срещу размирниците. Ала отговорът все не идваше. Атауалпа нито се съгласяваше на споразумение, нито му оказваше някаква съпротива. Тауантинсуйските войници отстъпваха при първия натиск. Но всички, и испанци, и туземци, бяха уверени, че това леко напредване няма да трае вечно. Имаше мощ Тауантинсую, имаше власт сапа инка да спре шепата нахлуватели. И чакаха решителната среща, не се съмняваха, че ще дойде.
И тя дойде. Съгледвачите отдавна бяха предупредили, че насреща им иде голяма войска. Тоя ден, навлезли в долината Кахамалка, всички я видяха. Вражеската армия се бе разположила по всички хълмове на белия град. Палатките бяха осеяли като гъби съседните склонове.
Писаро заповяда да спрат. На лицето му легна тъмна сянка. Не беше индианец и макар че се мъчеше мъжки, не можеше да прикрие чувствата си. Ала и така смутен, не отстъпи. Уанай знаеше, че тая му решителност, граничеща с дързост, беше всъщност единствено разумна. Оттеглеше ли се испанецът, цялата тауантинсуйска войска щеше да се втурне подире му, за да го унищожи.
Уанай му бе разправил вече легендата за брадатите чужденци, които щели да сложат край на Тауантинсую.
— Това си ти! — беше посочил той с пръст Писаро. — Атауалпа знае, че си ти. И се бои от теб.
Тъй Писаро, който и без това имаше достатъчно самочувствие, доби още по-голяма увереност в своето предопределение.